– Как мислиш, дали родителите ти някога са били щастливи?
– Може би. Не знам.
Той избута косата от лицето ми, проследи очертанието на челюстта ми с пръст и каза:
– С теб ще бъда щастлив навсякъде.
Вярвах, че това е истина, макар че той постоянно казваше такива неща. Сега знаех, с новооткритата яснота на това да имаш връзка с някого, че моите родители никога не са били щастливи заедно и навярно никога нямаше да бъдат, независимо от обстоятелствата.
В един мек следобед в началото на декември бях в магазина и разглеждах поръчките с Маргарет, зорката счетоводителка. Разписките и формулярите бяха разпръснати по пода. Опитвах се да реша дали да поръчам повече дамски панталони от миналата година и разглеждах модерните модели в каталога и във "Воуг", и "Харпърс базар". Радиото работеше, но звукът беше намален. Свиреше музика. И тогава Маргарет вдигна ръка и каза:
– Почакай. Чу ли това?
Бързо отидохме до радиото и нагласихме радиостанцията.
– Повтарям: това е специално съобщение. Днес президентът Рузвелт обяви, че японците са нападнали от въздуха Пърл Харбър, Хавай. Японците също са нападнали всички наши военноморски и военни "дейности" на остров Оаху. Не е известен броят на жертвите.
И просто ей така, в един миг, всичко се промени.
Няколко седмици след това Лил дойде в магазина да ме види, очите ѝ бяха зачервени от плач, а сълзите течаха по лицето ѝ.
– Ричард замина вчера, а аз дори не знам къде отива. Дали са му някакъв адрес за кореспонденция, който не сочи към нищо. – Тя ридаеше в бяла кърпичка и добави: – Смятах, че тази глупава война вече ще приключи. Защо моят годеник трябваше да замине? – Прегърнах я, а тя се държеше здраво за рамото ми.
Накъдето и да се обърнех, виждах плакати, които окуражаваха саможертвата и подкрепата за войната. Много продукти бяха разпределени на дажби – месо, сирене, масло, свинска мас, кафе, захар, коприна, найлон, обувки. Тънките сини книжки промениха изцяло начина, по който работеше магазинът. Научихме се да заменяме печатите за дажбите, давахме червени жетони вместо червени печати (за месо и масло) и сини жетони за сини печати (за преработените храни). Жетоните бяха направени от компресиран дървен материал с размера на монета от десет цента.
В магазина събирахме използвани дълги чорапи, които се влагаха в направата на парашути и въжета, и консерви и стомана, които предавахме в пунктове за скрап и метал. По радиото постоянно въртяха песента "Бугивуги свирач"[70]. Промених заявките, за да отговоря на общото настроение, и поръчах картички, сини формуляри за писма от тънка хартия, дузини американски флагове в различни размери, телешка пастърма, топли чорапи, колоди карти за игра, които изпращаха на войниците. Работниците ни ринеха снега от алеите и доставяха покупки и пакети.
Мои съученици се записваха и заминаваха. Всяка седмица имаше прощална вечеря в мазето на някоя църква, във фоайето на хотел Рокси или в нечий дом. Приятелят на Джуди Смит, Дъглас, бе един от първите заминали. В деня, в който навърши осемнадесет години, той се записа като доброволец. Сприхавият Том Прайс беше следващият. Преди да замине, го срещнах на улицата и той ми каза, че не съществували никакви недостатъци – войната била отворена врата към пътешествия и приключения, с добра компания и заплащане. Не говорихме за опасността, но си представях анимационна версия – куршумите летят, а всяко момче е супергерой, който тича непобедим под огъня.
Една четвърт от момчетата в класа ми се записаха доброволци, а след началото на мобилизацията заминаха още. Мъчно ми беше за момчетата с плоски стъпала, тежка астма или частична глухота, които виждах в магазина. След заминаването на приятелите им те се скитаха безцелно между рафтовете. Облечени в обичайните си цивилни дрехи, те сякаш се чувстваха изгубени.
Но Дъчи стоеше настрана и не се присъединяваше към тях.
– Нека дойдат за мен – каза той.
Не исках да си помисля, че ще го мобилизират – все пак беше учител, нужен бе в класната стая. Но съвсем скоро стана ясно, че това е просто въпрос на време.
В деня, в който Дъчи тръгна за Форт Снелинг в Хенепин Каунти за основно обучение, свалих кръста от Кладах и го завих в парче филц. Пъхнах го в джоба му и му казах:
– Така частица от мен ще бъде с теб.
– Ще го пазя като живота си – обеща ми той.
Писмата, които си разменяхме, бяха изпълнени с надежда, копнеж и смътно усещане за значението на мисията на американските войници. Разказваше ми за обучението си: преминал е физическите тестове и се е справил добре на техническия тест. На базата на тези резултати го зачислили към военноморския флот, за да замести изгубените на Пърл Харбър войници. Не след дълго отпътувал с влак до Сан Диего за техническо обучение.