Шест седмици след като замина, му съобщих, че съм бременна, а той ми отговори, че не е на себе си от щастие. "Мисълта за детето ми, което расте в теб, ми помага да се справям в най-тежките дни", ми беше написал той. "Това, че най-после имам семейство, което ме чака, ме прави още по-силно решен да изпълня дълга си и да се върна у дома."
Постоянно бях уморена и ми се гадеше. Исках да остана в леглото, но знаех, че е по-добре да съм заета. Госпожа Нилсън предложи да се преместя при тях. Каза, че ще се грижат за мен и ще ме хранят. Притесняваха се, че бях прекалено слаба. Но аз предпочитах да съм сама. Вече бях на двадесет и две години и свикнах да живея като възрастен човек.
Седмиците минаваха една след друга, а аз бях много заета, стоях часове наред в магазина, оставах доброволно вечер, работех на пунктовете за метал и организирах доставки за Червения кръст. Но вършех всичко на фона на страха. Къде бе той, какво прави?
В писмата, които пишех на Дъчи, се опитвах да не разказвам много за гаденето, за постоянното безпокойство, което според лекаря означаваше, че бебето расте в утробата ми. Вместо това му обяснявах за завивката, която правех за бебето – как съм изрязала модела от един вестник, а после и от фина шкурка, която се прикача към плата. Бях избрала модел със сплетени мотиви в ъглите, които приличаха на сплитането на кошница, пет ленти плат около ръба. Моделът бе весел – жълто и синьо, прасковено и розово хасе, със светлобежови триъгълници в средата на всеки квадрат. Жените в клуба на госпожа Мърфи – сред които аз бях най-младият член и почетна дъщеря, бяха отпразнували всяко важно събитие в живота ми и сега бяха особено внимателни с моята завивка и зашиваха частите с малки прецизни шевове.
Дъчи завърши техническото си обучение и обучението за работа на самолетоносач и след месец в Сан Диего разбра, че скоро ще замине. Предвид обучението му и тежкото положение с японците, смяташе, че ще го изпратят в Централния тихоокеански регион, за да помогне на Съюзническите войски, но никой не знаеше със сигурност.
Изненада, умения и сила – това според военноморския флот било най-нужно за спечелването на войната.
Централен тихоокеански регион. Бирма[71]. Китай. Това бяха само имена на картата. Взех една от картите на света, които продавахме в магазина, грижливо навити на рула и прибрани във вертикални тесни кутии, и я разгънах на щанда. Пръстът ми се движеше над град Янгон, близо до брега, и Мадалей, по-тъмния планински район на север.
Бях подготвена за Европа, дори и за отдалечените ѝ части, за Русия или Сибир, но Тихия океан? Толкова бе далеч – в другия край на света – и ми бе трудно да си го представя. Ходих в библиотеката и натрупах купчина книги на масата: литература по география, история на Далечния изток, туристически списания. Научих, че Бирма е най-голямата държава в Югоизточна Азия, че граничи с Индия, Китай и Сиам[72]. В региона имало мусони, средните годишни валежи в крайбрежните региони достигали до около 5000 мм, а средната температура в тези райони доближавала тридесет и два градуса. Една трета от територията на страната била опасана с брегова линия. Писателят Джордж Оруел бе написал романа Бирмански дни и няколко есета за живота там. От прочетеното разбрах, че Бирма е възможно най-отдалечената точка от Минесота.
През следващите няколко седмици дните идваха и си отиваха, а животът течеше тих и напрегнат. Слушах радио, преглеждах вестник Трибюн, очаквах нетърпеливо пощата и поглъщах писмата на Дъчи веднага щом пристигнеха. Преглеждах ги за новини – дали е добре? Храни ли се, здрав ли е? – анализирах всяка думи за тона и нюанса ѝ, сякаш всяко изречение представляваше код, който мога да разбия. Доближавах всеки тънък лист със син оттенък до носа си и вдишвах дълбоко. Той също бе държал хартията в ръцете си. Прокарвах пръст по думите. Той бе написал всяка една от тях.
Дъчи и останалите моряци на кораба очаквали заповеди. Правели учения на палубата за излитане през нощта, подготвяли моряшки торби, всеки ъгъл бил пълен и всяко нещо било на мястото си, от храната до амунициите. В Сан Диего било горещо, но ги предупредили, че на мястото, на което отиват, ще бъде по-зле, почти непоносимо. "Никога няма да свикна с горещината", пишеше той. "Липсват ми хладните вечери, разходките по улиците с ръка в твоята. Липсва ми дори и глупавият сняг. Никога не съм мислел, че ще кажа това." Но най-много от всичко, казваше той, му липсвам аз. Червената ми коса под слънчевите лъчи. Луничките по носа ми. Лешниковите ми очи. Детето, което расте в утробата ми. "Сигурно наедряваш", пишеше той. "Мога само да си представя гледката."