Сега се намирали на самолетоносач във Вирджиния. Това било последното писмо, което пише, преди да отпътуват. Дал го на свещеника, който отишъл да го изпрати. "Палубата за излитане е дълга 260 метра", пишеше Дъчи. "Облечени сме в седем различни цвята, които обозначават задачите ни. Аз съм техник по поддръжката, затова пуловерът ми, водонепромокаемото ми яке и каската ми са в грозен зелен цвят, цвета на преварен грах." Представих си как стои на тази плаваща писта, а прекрасната му руса коса е скрита под грозна каска.
През следващите три месеца получих няколко дузини писма, седмици след като той ги е написал и изпратил. Понякога идваха по две на ден, в зависимост от мястото, от което са изпратени. Дъчи ми разказваше за еднообразния живот на борда – как най-добрият му приятел още от обучението, Джим Дейли, който също е от Минесота, го научил да играе покер и двамата прекарвали дълги часове под палубата с различни моряци в една безкрайна игра. Говореше за работата си, колко важно било да следваш протокола и колко тежка и неудобна била каската му, как започнал да свиква с рева на самолетните двигатели, когато машините кацат и излитат. Пишеше за горещината и за това, че страдал от морска болест. Не споменаваше битки или свалени самолети. Не знаех дали това не му е разрешено, или просто не искаше да ме плаши.
"Обичам те", пишеше той отново и отново. "Не мога да понеса живота без теб. Броя минутите до срещата ни."
Думите, които използваше, бяха изрази от популярни песни и стихотворения от вестниците. Моите до него също бяха клишета. Чудех се какво да напиша над тънката xapтия, опитвах се да излея сърцето си на листа. Но единственото, което ми хрумваше, бяха същите думи, в същата последователност, и се надявах, че дълбочината на чувствата под тях им даваха тежест и стойност. Обичам те! Липсваш ми. Бъди внимателен. Пази се.
Хемингфорд, Минесота, 1943 г.
Беше сряда, десет часа сутринта, а аз бях в магазина от час. Първо прегледах сметките в задната стая, а после минах по всяка пътека, както правех всеки ден, за да се уверя, че рафтовете са подредени и витрините с продуктите на разпродажба са изложени правилно. Стоях на задната пътека и подреждах наново малка пирамида от кремове за лице, паднали върху сапуните, когато чух господин Нилсън да казва със странен напрегнат глас:
– Мога ли да ви помогна? – А след това каза остро: – Виола.
Не спрях работата си, макар че сърцето ми препускаше в гърдите ми. Господин Нилсън рядко наричаше съпругата си по име. Продължавах да строя пирамидата от бурканчета крем, пет на най-долния ред, после четири, три, две и едно на върха. Подредих останалите опаковки на рафта зад пирамидата. Преместих сапуна, който беше бутнат от падналата купчина. Приключих и останах в очакване на пътеката. Чух шепот. След секунда госпожа Нилсън извика:
– Вивиан? Тук ли си?
Мъж в синята униформа на Уестърн Юниън[73] и шапка с черна периферия стоеше до касата. Телеграмата бе кратка. "Министърът на войната със съжаление ви съобщава, че Люк Мейнард беше убит по време на битка на 16 февруари 1943 г. Допълнителни подробности ще ви бъдат съобщени, щом станат известни."
Не чух какво казва човекът от Уестърн Юниън. Госпожа Нилсън плачеше. Докоснах корема си – бебето. Нашето бебе.
В следващите месеци научих повече. Дъчи и трима други мъже били убити, когато самолет се разбил на самолетоносача. Не можело да се направи нищо, самолетът се разбил върху него. "Надявам се, че ще намерите утеха във факта, че Люк умря мигновено. Не усети нищо", пиеше приятелят му Джим Дейли. По-късно получих кашон с личните му вещи – ръчния му часовник, писмата ми до него, някои дрехи. Кръста от Кладах. Отворих кашона и докоснах всеки предмет, после го затворих и го прибрах. Щяха да минат години, преди отново да си сложа кръста.
Дъчи не беше казал на никого в базата, че съпругата му е бременна. Пишеше, че е суеверен и не иска да урочаса нещата. Радвах се, че е постъпил така, радвах се, че писмото със съболезнования на Джим Дейли беше до съпругата, а не до майката.
През следващите няколко седмици ставах рано сутринта, преди да съмне, и отивах на работа. Подреждах наново цели щандове. Поръчах нова табела за входа и наех студент по дизайн да направи витрините ни. Въпреки размерите си, карах до Минеаполис и се разхождах в големите универсални магазини, запомнях техните витрини, тенденциите в цветовете и стиловете, които все още не бяха стигнали до нас. Поръчах вътрешни гуми, слънчеви очила и плажни хавлии за лятото.