Лил и Ем ме водеха на кино, на театър, на вечеря. Госпожа Мърфи ме канеше редовно на чай. Една нощ ме събуди изгаряща болка и разбрах, че е време да отида в болницата. Обадих се на госпожа Нилсън, както се бяхме разбрали, приготвих си малко багаж, а тя ме взе и ме закара в болницата. Раждах седем часа, а в последните минути агонията бе толкова голяма, че се питах дали е възможно тялото ми да се разцепи на две. Започнах да плача от болка и всички сълзи, които не пролях за Дъчи, сега се стичаха от очите ми. Бях обзета от мъка, от усещането за загуба, от нещастието на самотата.
Много отдавна научих, че загубата не е просто възможна, а е неизбежна. Знаех какво е да изгубиш всичко, да оставиш един живот и да намериш друг. И сега усещах с някаква особена, дълбока сигурност, че това трябва да е моята съдба – да научавам този урок отново и отново.
Лежах в болничното легло и изпитвах всичко това: ужасния товар на тъгата, сгромолясването на мечтите ми. Ридаех неудържимо за всичко, което бях изгубила – за любовта на живота ми, семейството ми, бъдещото, което се осмелих да си представя. И в този миг взех решение. Не можех да преживея това отново. Не можех да се отдам на някого изцяло и да го изгубя след това. Не исках никога повече да изживея загубата на човек, когото обичам безумно.
– Хайде, хайде – опитваше се да ме успокои госпожа Нилсън, а гласът ѝ бе разтревожен. – Ако продължаваш така, ще... – Тя каза "ще пресъхнеш", но аз чух "ще издъхнеш".
– Искам да умра – отговорих аз. – Не ми остана нищо.
– Имаш бебето – отвърна тя. – Ще продължиш напред заради това бебе.
Извърнах се. Напънах се и след малко бебето се роди.
Малкото момиченце беше леко като перце в ръцете ми. Косата ѝ бе тънка и руса. Очите ѝ – ярки като камъни под водата. Замаяна от умора, аз я притиснах към себе си и затворих очи.
Не казах на никого, дори и на госпожа Нилсън, какво смятам да направя. Прошепнах името в ухото на бебето:
Мей. Мейси. Точно като мен, тя беше превъплъщение на едно мъртво момиче.
И тогава просто го направих. Изоставих я.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
– О, Вивиан. Изоставила си я – каза Моли и се облегна на стола си.
Двете прекараха дълги часове на столовете във всекидневната. Антикварната лампа между тях хвърляше блуждаеща светлина. От черен сандък с надпис АМЕРИКАНСКИ ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ на пода се изсипаха купчина писма на тънка синя хартия, завързани с канап, златен мъжки часовник, стоманена каска и чифт военни чорапи.
Вивиан приглади одеялото върху скута си и поклати глава, сякаш размишляваше дълбоко.
– Толкова съжалявам. – Моли докосна неизползваното бебешко одеяло, плетениците му все още бяха ярки, със сложни и перфектно изпълнени шевове. Значи Вивиан е имала бебе и го е изоставила... а после се е омъжила за Джим Дейли, най-добрия приятел на Дъчи. Била ли е влюбена в него, или той е бил само утеха? Казала ли му е за бебето?
Вивиан се протегна напред и изключи диктофона.
– Това беше краят на моята история.
Моли я погледна объркано.
– Но това бяха само първите двадесет години.
Възрастната жена сви леко рамене.
– Нищо особено не се случи през останалото време. Омъжих се за Джим и се озовах тук.
– Но всички тези години...
– Повечето от тях бяха добри години. Но не особено драматични.
– Ти беше ли... – Моли се поколеба. – Беше ли влюбен в него?
Вивиан погледна през прозореца. Моли проследи погледа ѝ до наподобяващите роршахови петна[74] форми на ябълковите дървета, които едва се различаваха на светлината от къщата.
– Съвсем искрено мога да кажа, че никога не съжалих, че се омъжих за него. Но ти вече знаеш останалото, затова ще ти кажа и това. Обичах го. Но не го обичах толкова силно, колкото обичах Дъчи: безразсъдно. Навярно изпитваш такава любов само веднъж в живота си, не знам. Но не беше зле. Беше достатъчно.
Не беше зле. Беше достатъчно. Сърцето на Моли се сви, сякаш бе стиснато в юмрук от дълбочината на чувствата, скрити под тези думи! Трудно ѝ бе да проумее всичко това. Усещаше болка в гърлото си и преглътна. Моли разбра добре, че непоколебимата липса на сантименталност у Вивиан бе само поза. Затова тя кимна и попита:
– Как се оженихте с Джим?
Вивиан сви устни и помисли.
– Година след смъртта на Дъчи Джим се върна от войната и се свърза с мен – имал някои дребни вещи на Дъчи? Колода карти и хармониката му, които военните не ми бяха изпратили. И така започна всичко. За мен беше утеха да има с кого да говоря, мисля, че и за двамата беше така – друг човек, който познаваше Дъчи.