– Той знаеше ли, че си имала дете?
– Не, не мисля. Никога не сме говорили по този въпрос. Смятах, че това е прекалено голямо бреме. Войната беше взела своето от него. Имаше много неща, за които той също не искаше да говори. Джим се справяше добре с цифрите и фактите. Беше много организиран и дисциплиниран, много повече от Дъчи. Честно казано, съмнявам се, че магазинът щеше да работи и наполовина толкова добре, ако Дъчи се беше върнал. Това звучи ужасно, нали? Е, дори и така да е. Той не се интересуваше от магазина, не искаше да работи там. Беше музикант, знаеш какви са те. Не стават за работа. Но с Джим бяхме добри партньори. Работехме добре заедно. Аз се занимавах с поръчките и стоката, той поднови счетоводната система, въведе електронни каси, направи доставчиците по-ефективни – модернизира магазина. Нека ти призная нещо: да се омъжа за Джим, беше като да вляза във вода, чиято температура беше същата като на въздуха. Не беше нужно да се нагаждам към промяната. Той беше тих, скромен, трудолюбив мъж, добър човек. Не бяхме от онези двойки, които си довършват изреченията. Дори не мисля, че през повечето време знаех какво се случва в главата му. Но се уважавахме. Бяхме мили един с друг. Когато той се ядосаше, аз не се бърках, а когато аз изпадах в моите "черни настроения", както ги наричаше той, и понякога минаваха дни, без да изрека повече от няколко думи, той просто ме оставяше. Проблемът беше, че искаше дете, а аз не можех да му дам това. Просто не можех да го направя. От самото начало му казах това, но мисля, че не спря да се надява, че ще променя решението си.
Вивиан стана от стола си и отиде до високите прозорци. Моли бе поразена от това колко крехка и немощна изглеждаше, колко дребен бе силуетът ѝ. Жената махна копринените панделки от кукичките им и тежките завеси с индийски мотиви закриха стъклото.
– Чудя се дали... – осмели се внимателно Моли. – Питала ли си се някога какво се е случило с дъщеря ти?
– Мисля за това понякога.
– Би могла да я откриеш. Тя трябва да е... Моли изчисли наум. – ...в края на шейсетте, нали? Възможно е още да е жива.
Вивиан нагласи гънките на завесите и каза:
– Късно е за това.
– Но защо? – Въпросът прозвуча като предизвикателство. Моли задържа дъха си, сърцето ѝ биеше силно. Осъзна, че се държи самонадеяно, дори откровено грубо. Но това можеше да е единствената ѝ възможност да попита.
– Взела съм решение. Трябва да живея с него.
– Била си отчаяна.
Вивиан все още стоеше до тежките завеси, в сенките.
– Това не е истина. Можех да задържа бебето. Госпожа Нилсън щеше да ми помага. Истината е, че бях страхливка. Бях егоистична и уплашена.
– Тъкмо си загубила съпруга си. Аз те разбирам.
– Наистина ли? Не знам дали бих могла. А и сега, след като научих, че Мейси е била жива през всичките тези години...
– О, Вивиан – възкликна Моли.
Възрастната жена поклати глава. Погледна часовника на полицата над камината и каза:
– Боже мили, виж колко е часът – минава полунощ! Сигурно си уморена. Хайде да ти намерим легло.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
Моли е кану, което се движи срещу течението. Пронизва водата първо от едната страна, а после и от другата. Раменете я болят. Краката ѝ са мокри. Кануто потъва, пълни се с вода. Поглежда надолу и вижда разваления си мобилен телефон и прогизналата раница, в която е лаптопът ѝ. Червената ѝ торба пада от лодката. За миг тя я гледа как подскача върху вълните и после бавно потъва под повърхността. Водата бучи в ушите ѝ, звукът прилича на далечна чешма. Но защо изглежда толкова далеч?
Момичето отвори очи. Премигна. Светло е – много светло. Шумът на водата... Обърна глава. Заливът бе от другата страна на прозореца. Идваше приливът.
Къщата беше тиха. Вивиан сигурно още спеше.
Часовникът в кухнята показваше осем часа. Моли сложи чайника и огледа шкафовете. Намери овесени ядки и сушени боровинки, орехи и мед. Спази инструкциите върху цилиндричната кутия и приготви овесените ядки (бяха толкова различни от захаросаните пакети на Дийна), наряза и добави боровинките и ядките, поля ги с малко мед. Махна овесените ядки от котлона, изми чайника, чиниите и чашите от снощи. Седна в един люлеещ се стол до масата и зачака Вивиан.
Утрото бе красиво, приличаше на картичка от Мейн, както Джак обичаше да нарича подобни дни. Заливът блестеше под слънцето като люспи на пъстърва. В далечината, близо до пристанището, се виждаха малки платноходки.