Телефонът ѝ вибрираше. Съобщение от Джак. Какво става? Това бе първият уикенд от месеци насам, за който нямаха планове. Телефонът ѝ отново започна да вибрира Мога ли да те видя по-късно?
Имам много работа, написа тя.
Ще у4им ли заедно?
Може би. Ще ти се обадя по-късно.
Кога?
Тя промени темата: Денят е като картичка от Мейн.
Хайде да изкачим Летящата планина. Майната му как.
Летящата планина бе едно от любимите места на Моли – стръмно 150-метрово изкачване по борова пътека, панорамна гледка на Самс Саунд, криволичещо спускане, което свършваше на Вали Коув, плаж с малки чакълести камъчета, където можеш да се мотаеш по големите плоски скали и да гледаш морето, преди да се върнеш до колата или колелото си на черен път, покрит с борови иглички.
Ок. Тя натисна бутона за изпращане и веднага съжали. По дяволите.
Телефонът ѝ иззвъня след няколко секунди.
– Hola, chica – каза Джак. – Кога да те взема?
– Ами, може ли да ти звънна по-късно?
– Да го направим сега. Ралф и Дийна са на църква, нали? Липсваш ми, момиче. Тази глупава разправия – за какво беше? Вече забравих.
Моли стана от стола, отиде до печката и разбърка овесените ядки без никаква причина, после сложи длан на чайника. Беше топъл. Ослуша се за стъпки, но къщата бе тиха.
– Хей – започна тя. – Не знам как да ти го кажа.
– Да ми кажеш какво? – попита той, а после каза: – Ей почакай, да не късаш с мен?
– Какво? Не. Нищо подобно. Дийна ме изгони.
– Шегуваш се.
– Не.
– Изгонила те е... Кога?
– Снощи.
– Снощи? Значи... – Моли чу свистенето на гумите. – Къде си сега?
Тя си пое дълбоко дъх и каза:
– У Вивиан съм.
Тишина. Дали затвори?
Моли прехапа устна.
– Джак?
– Снощи си отишла у Вивиан? И си останала там?
– Да, аз...
– Защо не се обади на мен? – Гласът му бе рязък и обвинителен.
– Не исках да те натоварвам.
– Не си искала да ме натоварваш!
– Имам предвид, че разчитах прекалено много на теб. А и след онази караница...
– Значи си помислила: "Ще отида да натоваря деветдесетгодишната старица. Много по-добре, отколкото да натоваря гаджето си."
– Честно казано, бях обезумяла – каза Моли. – Не знаех какво правя.
– Значи просто си отишла там? Закара ли те някой?
– Хванах автобуса за туристически обиколки на острова.
– Колко беше часът?
– Около седем – излъга тя.
– Около седем значи. И какво, просто застана на прага ѝ и звънна на вратата? Или първо ѝ се обади?
Добре, това беше достатъчно.
– Не ми харесва тонът ти – каза Моли. – Джак въздъхна. – Виж, знам, че ти е трудно да го повярваш, но ние с Вивиан сме приятелки.
След кратка пауза Джак каза:
– Ю-ху.
– Всъщност имаме много общи неща.
Той се засмя.
– Стига, Мол.
– Можеш да я попиташ.
– Слушай. Знаеш, че ми пука за теб. Но хайде да сме реалисти. Ти си момиче на седемнадесет години, живеещ у приемно семейство и си на пробация. Току-що са те изгонили от поредното семейство. И сега живееш у богата възрастна дама, която има имение. Много общи неща, а? А и майка ми...
– Да, знам. Майка ти. – Моли въздъхна звучно. За бога, колко дълго ще трябва да бъде признателна на Тери?
– За мен е сложно – каза той.
– Е... – изрече Моли. Започнахме. – Не мисля, че вече е толкова сложно. Казах на Вивиан за откраднатата книга.
Нова пауза.
– Каза ли ѝ, че майка ми е знаела?
– Да. Казах ѝ, че ти си ме препоръчал, а майка ти ти се е доверила.
– Как реагира тя?
– Напълно разбра ситуацията.
Той не каза нищо, но Моли усети промяна, омекване.
– Виж, Джак – съжалявам. Съжалявам, че те поставих в тази ситуация. Затова не ти се обадих снощи. Не исках отново да ме спасяваш. Това е гадно за теб, винаги да ми правиш услуги. Гадно е и за мен, винаги трябва да се чувствам благодарна. Не искам да имаме такива отношения. Не е честно да очаквам да се грижиш за мен. А и честно казано, мисля, че майка ти и аз може и да се разбираме по-добре, ако тя не мисли, че съм манипулативна.
– Тя не мисли това.
– Разбира се, че го мисли, Джак. Не я виня. – Моли погледна чаения сервиз, който съхнеше на сушилника. – Трябва да ти кажа и още нещо. Вивиан каза, че иска да изчисти тавана си. Но според мен искаше да види съдържанието на кашоните за последен път. И да си припомни тези мигове от живота си. Затова всъщност се радвам, че успях да ѝ помогна да намери тези вещи. Усещам, че съм направила нещо важно.
Момичето чу стъпки в коридора на горния етаж – Вивиан сигурно слизаше.