– Хей, трябва да затварям. Правя закуска.
Включи газовия котлон, за да стопли овесените ядки, наля малко мляко в тях и ги разбърка.
Джак въздъхна.
– Знаеш ли, че постоянно се забъркваш в неприятности?
– Казвах ти го много пъти, но ти не искаше да повярваш.
– Сега вече ти вярвам – отвърна той.
Няколко дни след като пристигна у Вивиан, Моли изпрати съобщение на Ралф, за да му каже къде е.
Той ѝ отговори: Обади ми се.
И тя се обади.
– Какво става?
– Трябва да се върнеш, за да решим проблема.
– Не, всичко е наред.
– Не можеш просто да избягаш – каза той. – Ще се забъркаме в големи неприятности, ако го направиш.
– Не съм избягала. Вие ме изритахте.
– Не е вярно. – Той въздъхна. – Има определен протокол. Агенцията за закрила на децата ще тръгне след теб. Полицията също, ако това се разчуе. Трябва да минеш през системата.
– Мисля, че приключих със системата.
– На седемнадесет си. Не си приключила със системата, докато тя не приключи с теб.
– Не им казвайте.
– Искаш да кажеш, да ги излъжем.
– Не. Просто... не им казвайте.
Той млъкна за секунда. После попита:
– Ти добре ли си?
– Да.
– Онази госпожа съгласна ли е да останеш там?
– О, да.
Той изсумтя:
– Предполагам, че не е лицензиран приемен родител.
– Не и от техническа гледка точка.
– Не и от техническа гледна точка. – Той се изсмя сухо. – По дяволите. Е, може би си права. Няма нужда да предприемаме драстични мерки. Кога навършваш осемнадесет?
– Скоро.
– Значи, ако не вреди на нас... и не вреди на теб...
– Парите ще ви дойдат добре, нали?
Той млъкна отново и за миг Моли реши, че ѝ е затворил. Но тогава проговори:
– Богата възрастна дама. Голяма къща. Добре се уреди. Сигурно не искаш да те обявим за изчезнала.
– Значи... все още живея с вас, нали?
– От техническа гледна точка, да – отвърна той. – Съгласна ли си?
– Съгласна съм. Предай поздрави на Дийна.
– О, да, непременно – каза той.
Тери не беше особено доволна, когато в понеделник сутринта намери Моли в къщата.
– Какво означава това? – попита тя с остър глас.
Джак не беше казал на майка си за новия дом на Моли.
Очевидно се надяваше, че проблемът ще се разреши от само себе си по някакъв магически начин, преди тя да разбере какво се беше случило.
– Помолих Моли да остане – обяви Вивиан. – И тя беше така добра да приеме.
– Значи тя не... – започна Тери и премести погледа си от момичето към възрастната жена. – Защо не си у семейство Тибодеус? – попита тя Моли.
– Положението е малко сложно в момента – отвърна момичето.
– Какво означава това?
– Имат проблем – каза Вивиан. – А аз съм щастлива да ѝ дам една свободна стая за известно време.
– А училището?
– Разбира се, че ще ходи на училище. Защо да не го прави?
– Това е много... благородно от твоя страна, Виви, но мисля, че властите...
– Всичко е уредено. Тя остава тук – каза твърдо Вивиан. – Какво иначе ще правя с всички тези стаи? Да отворя хотел с включена закуска?
Стаята на Моли беше на втория етаж, с гледка към океана, надолу по коридора, на отсрещната страна от стаята на Вивиан. На прозореца в банята, който също гледаше към океана, имаше тънко памучно перде, което постоянно танцуваше от бриза, вятърът го придърпваше навътре и отново навън, издуваше го към мивката – дружелюбно призрачно присъствие.
Колко ли време беше минало, откакто някой беше спал в тази стая? Години, много години.
Всички нейни вещи, които донесе от дома на семейство Тибодеус, заемаха само три рафта в килера. Вивиан настоя да вземе едно антикварно сгъваемо бюро от салона и да го сложи в стаята срещу нейната, за да учи за изпитите си. Нямаше смисъл да се затваря в една стая, след като има толкова много възможности, нали?
Възможности. Можеше да спи на отворена врата, да се разхожда свободно, да влиза и излиза, без никой да наблюдава всеки неин ход. Не беше разбрала колко много ѝ бяха коствали годините на осъждане и критика, били те явни или скрити. Сякаш досега ходеше на въже и се опитваше да запази баланс, а сега, за първи път, беше стъпила на твърда земя.
Спрус Харбър, Мейн, 2011 г.
– Изглеждаш забележително нормална – отбеляза социалният работник Лори, когато Моли се появи в химическата лаборатория за обичайната им среща на всеки две седмици. – Първо изчезна обецата на носа. Сега липсва и белият кичур. Какво следва? Блуза с качулка на Абъркромби[75]?
– Ух, по-скоро бих се самоубила.