На лицето на Лори се появи обичайната усмивка, която я правеше да прилича на пор.
– Не се вълнувай толкова – каза Моли. – Още не си видяла новата ми татуировка.
– Не може да бъде.
За Моли бе забавно да кара Лори да се чуди, затова просто сви рамене. Може би да, а може би не.
Лори поклати глава.
– Нека разгледаме документите.
Моли ѝ подаде формулярите за общественополезния труд, прилежно попълнени, с отбелязана дата, както и електронната таблица с изработените часове и нужните подписи.
Лори разгледа формулярите и каза:
– Впечатляващо. Кой направи таблицата?
– Според теб кой?
– Хехе! – Лори издаде долната си устна напред и написа нещо в горния край на един от формулярите. – Значи вече си приключила?
– С кое?
Жената се усмихна насмешливо.
– С почистването на тавана. Нали се занимаваше с това?
Да. Почистването на тавана.
Таванът всъщност бе почистен. Всеки един предмет беше изваден от кашона и обсъден подробно. Някои от нещата занесоха на долния етаж, а други изхвърлиха. Наистина повечето вещи бяха обратно върнати в кашоните и все още стояха на тавана. Но сега покривките и чаршафите бяха прилежно сгънати, а чупливите предмети – внимателно опаковани. Моли изхвърли кашоните с неподходящ размер, обезформени или повредени, и ги замени с нови кашони от дебел картон с правоъгълна форма. Всичко бе надписано с черен маркер според мястото и датата и кашоните бяха подредени под корниза по хронологичен ред. Човек дори можеше да се движи спокойно горе.
– Да, приключих.
– Можеш да направиш много неща за петдесет часа, нали?
Моли кимна. Дори нямаш представа колко много, помисли си тя.
Лори отвори папката, която стоеше на масата пред нея.
– Я, виж това – един от учителите ти е оставил бележка.
Внезапно притеснена, Моли се наведе напред. О, по дяволите, сега пък какво?
Жената повдигна леко листа и започна да чете написаното.
– Господин Рийд, социални науки. Пише, че си предала проект за часа му... проект за "преселване". Какво е това?
– Просто една писмена работа – отвърна предпазливо Моли.
– Хм... интервюирала си деветдесет и една годишна вдовица... това е жената, при която изработи часовете си, нали?
– Тя ми разказа някои неща. Не беше кой знае какво.
– Е, господин Рийс смята, че е. Пише, че си се справила отлично. Предлага те за някаква награда.
– Какво?
– Национална награда по история. Не знаеше ли за това?
Не, не знаеше. Господин Рийд дори още не беше върнал писмените работи. Момичето поклати отрицателно глава.
– Е, сега вече знаеш. – Лори скръсти ръце и се облегна на стола си. – Това е много вълнуващо, нали?
Моли усети, че кожата ѝ сияе, сякаш е намазана с някаква топла, приличаща на мед субстанция. Усети как на лицето ѝ се появи усмивка и трябваше да положи усилия, за да остане безизразна. Сви рамене.
– Вероятно няма да получа никаква награда.
– Вероятно няма – съгласи се Лори. – Но както казват на Оскарите, чест е, че си номинирана.
– Голяма глупост.
Лори се усмихна. Моли не можа да се сдържи и също се усмихна.
– Гордея се с теб, Моли. Справяш се добре.
– Просто се радваш, че не съм в изправителен дом. Това щеше да се брои за твой провал, нали?
– О, да. Щях да изгубя коледния бонус.
– Щеше да се наложи да продадеш лексуса си.
– Точно така. Затова не се забърквай в неприятности, става ли?
– Ще се опитам – каза момичето. – Но не обещавам. Не искаш работата ти да стане прекалено скучна, нали?
– Няма такава опасност – отвърна Лори.
В къщата кипеше оживление. Тери се занимаваше с обичайните си задачи, а Моли вършеше каквото може – переше, простираше изпраните дрехи, готвеше задушени и пълни със зеленчуци вечери за Вивиан, която нямаше нищо против допълнителните разходи и липсата на живи същества в менюто.
След известно време Джак свикна с идеята, че Моли живее със старицата. Първо, той можеше да я посещава по всяко време, без неодобрителния поглед на Дийна. Второ, къщата бе хубаво място за размотаване. Вечер седяха на верандата в старите плетени столове на Вивиан и гледаха как небето става розово, виолетово и червено, как цветовете се движат към тях през залива – великолепна жива акварелна картина.
Един ден, за изненада на всички, с изключение на Моли, Вивиан обяви, че иска компютър. Джак се обади на телефонната компания, за да разпита как да монтира Wi-Fi в къщата, а след това купи модем и безжичен рутер. След като обсъдиха различни варианти, Вивиан – която, доколкото всички знаеха, едва беше докосвала електронна клавиатура – реши да си поръча същия матово-сребрист тринадесетинчов лаптоп като на Моли. Каза, че не знае за какво ще го използва – да проверява разни неща и може би щяла да чете вестник Ню Йорк Таймс.