С Вивиан, надвесена над рамото ѝ, Моли влезе в своя акаунт на сайта: клик, клик, номер на кредитна карта, адрес, клик... с безплатна доставка ли?
– След колко време ще пристигне?
– Да видим... пет до десет работни дни. Или малко повече.
– Може ли да стане по-бързо?
– Разбира се. Но ще струва малко повече.
– Колко повече?
– Срещу двадесет и три долара ще бъде тук за ден-два.
– Предполагам, че на моята възраст няма смисъл да чакам, нали?
Веднага след пристигането на лаптопа – блестящ малък правоъгълен космически кораб със светещ екран – Моли помогна на Вивиан да го настрои. Отбеляза сайта на Ню Йорк Таймс сред любимите, а също и сайта на Американската асоциация на пенсионерите (защо не?), направи ѝ имейл (DalyViv@gmail.com), въпреки че ѝ беше трудно да си представи Вивиан да го използва. Показа на жената как да отваря инструкциите за употреба, които тя надлежно следваше, като през цялото време говореше на себе си: "А, ето какво е това. Просто натискаш този бутон – о! Разбирам. Тъч пад... къде е тъч падът? Разбира се, колко съм глупава."
Вивиан се учеше бързо. Съвсем скоро тя откри общност на хората, возили се във влакове за сираци, и на техните потомци. Почти стотина от общо двеста хиляди деца, които са пътували в тези влакове, бяха все още живи. По темата имаше написани книги, статии във вестници, пиеси и организирани събития. В Конкордия, щата Канзас, имаше Национален комплекс на влака за сираци със свой интернет сайт, в който бяха включени свидетелствата на децата, снимки и линк към ЧЗВ ("Често задавани въпроси?", чудеше се Вивиан. "Задавани от кого?"). Съществуваше група, наречена "Деца във влаковете за сираци в Ню Йорк". Малцината живи участници и много от техните потомци се събираха всяка година в един манастир в Литъл Фолс, Минесота. Дружеството за подпомагане на деца и болницата за безпризорни деца в Ню Йорк също имаха интернет страници с линкове към информация за исторически сведения и архиви. Развиваше се и проучването на предците – синове и дъщери пътуваха до Ню Йорк, стиснали албуми със снимки и изрезки, проследяваха договори за осиновяване, снимки, актове за раждане.
С помощта на Моли Вивиан си направи регистрация в Амазон и си поръча книги. Имаше дузини детски истории за влаковете, но тя се интересуваше от документите, артефактите, историите на хора, които са пътували с влаковете – всяка една от тях бе доказателство, разказ. Откри, че много от историите си приличаха: Случи се нещо лошо – и аз се озовах във влака – случи се нещо лошо отново – но аз пораснах и станах уважаван гражданин, който спазва законите; влюбих се, имах деца и внуци; накратко, имах щастлив живот, живот, който нямаше да бъде възможен, ако не бях останал сирак или не ме бяха изоставили и не ме бяха изпратили с влак в Канзас, Минесота или Оклахома. Не бих заменил живота си за нищо на света.
– Значи човек е устроен така, че да вярва, че нещата не се случват без причина – да открива и най-малкото значение дори в най-лошото преживяване? – попита Моли, щом Вивиан прочете някои от тези истории на глас.
– Това със сигурност помага – отвърна Вивиан. Тя бе седнала на един от столовете с високи облегалки с лаптоп в скута си и четеше истории от архивите на Канзас, а Моли, разположена в другия стол, разгръщаше книга от библиотеката на Вивиан. Тя вече беше изчела Оливър Туист, а сега се бе задълбочила в Дейвид Копърфийлд, когато възрастната жена нададе вик. Момичето се обърна учудено. Никога преди не беше чувала Вивиан да издава подобен звук.
– Какво има?
– Мисля, че... – прошепна Вивиан, а лицето ѝ изглеждаше синкаво от млечната светлина на екрана, докато движи пръстите си по тъч пада. – Мисля, че открих Кармин. Момченцето от влака.
Вдигна лаптопа от скута си и го подаде на Моли.
Страницата е със заглавие Кармин Лутън – Минесота – 1929 г.
– Не са сменили името му?
– Очевидно не – каза Вивиан. – Виж, това е жената, която в онзи ден го взе от ръцете ми. – Тя посочи екрана с изкривен пръст и накара Моли да превърти страницата надолу. – Пише, че е имал страхотно детство. Наричали го Карм.
Моли зачете нататък: изглежда, Карм е имал късмет. Пораснал в Парк Рапидс. Оженил се за приятелката си от гимназията, станал търговски представител като баща си. Момичето се вгледа в една от снимките: на нея той беше с новите си родители, точно каквито ги описа Вивиан – майка му бе крехка и красива, а баща му – висок и слаб, пухкавият Кармин с тъмната си къдрава коса и кривогледите си очи беше сгушен между тях. Имаше снимка от сватбата му, очите му бяха излекувани, носеше очила, сияеше до момиче с кестенова коса и заоблени страни, докато режат бяла торта на етажи. На друга – гологлав и усмихнат, бе прегърнал с една ръка напълнялата си съпруга. Под снимката имаше обяснение, че е направена на петдесетгодишнината от брака им.