— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!
— Да, от Колима съм.
— Къде си работил там?
— Като фелдшер на участъците.
— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.
Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.
Мракът се отдръпна.
— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.
— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.
— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.
Пръстът с нокътя изчезна.
— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.
Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.
Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.
След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.
Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.
Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.
Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не обещаваше движение — нямаше локомотив. И наистина, нито едно от общежитията нямаше локомотив. Моята композиция приличаше на общежитие. И никога не бих повярвал, че тези вагони могат да ме закарат до Москва, но хората вече се качваха.
Истинска битка, страшна битка се водеше пред вратата на вагона. Изглеждаше така, сякаш работният ден неочаквано беше свършил два часа по-рано и всички бяха дотичали у дома, в бараката, при топлата печка, и напираха да минат през вратата.
Какви ти шафнери… Всеки сам търсеше мястото си, сам се настаняваше и бранеше това място. Моето запазено средно легло беше, естествено, заето от някакъв пиян лейтенант, който непрекъснато се оригваше. Смъкнах го на пода и му показах билета си.
— И аз имам билет за това място — миролюбиво ми обясни той, изхълца, свлече се и на часа заспа.
Във вагона се тъпчеха все повече и повече хора. Нагоре се издигаха и изчезваха някакви огромни денкове, куфари. Засмърдя на овчи кожуси, на човешка пот, на мръсно, на карбол.