— Етапен затвор, етапен затвор — повтарях си аз, докато лежах по гръб, натикан в празното пространство между средното и горното легло. Отдолу нагоре покрай мен се заиздига лейтенантът с разкопчана яка, недоспал. Хвана се за нещо, набра се на мускули и изчезна…
В суматохата сред крясъците в този вагонен етапен затвор така и не успях да чуя най-важното, което ми се искаше да доловя, което трябваше да чуя, за което бях мечтал седемнадесет години и което беше станало за мен нещо като символ на „континента“, символ на живота, символ на Голямата земя. Не чух изсвирването на локомотива. Не се бях сетил за него по време на борбата за място във вагона. Не чух свирката. Но вагоните трепнаха и се люшнаха, и нашият вагон, нашият етапен затвор започна да се придвижва нанякъде — сякаш заспивах и бараката плуваше пред очите ми.
Насилих се да се убедя, че пътувам — за Москва.
Докато минавахме през някакви стрелки, още в началото, близо до Иркутск, вагонът се разтресе, отгоре се изсипа и увисна тялото на лейтенанта, който обаче продължаваше да се държи здраво за горното легло, на което спеше. Той се оригна и върху моето място, а също и върху леглото на съседа ми се изля бълвоч. Повръщането бе неудържимо. Съседът ми си съблече кожуха — не ватенка, не късо палто, а истински кожух с рошава яка и като псуваше до девето коляно, започна да го чисти.
Съседът ми пътуваше с безброй плетени кошници, някои от тях бяха обшити с плат. От време на време от вътрешността на вагона се появяваха някакви жени, забрадени със селски кърпи, в кожухчета до кръста, със също такива плетени кошници на рамо. Жените викаха нещо на съседа ми, той им махаше за поздрав.
— Балдъза ми е! Тръгнала за Ташкент, при роднините си — каза ми той, макар да не исках от него никакви обяснения.
Той с охота отвори най-близката кошница и я показа. Освен един износен костюм и още някакви парцали вътре нямаше нищо друго. Затова пък имаше много снимки — семейни и групови — върху паспарту, снимки, част от които бяха дагеротипни. Появяваше се някоя по-голяма снимка и съседът ми подробно и с желание обясняваше кой какъв е на нея, кой е бил награден с орден, кой учи за инженер и кой е убит през войната. „А това съм аз“ — непременно сочеше той в средата и всички, на които показваше снимките, покорно, учтиво и съчувствено кимаха с глави.
На третия ден от съвместния ни живот в тресящия се вагон съседът ми, който си беше изградил за мен пълна, ясна и безусловно правилна представа, макар да не му бях разправял нищо за себе си, ми рече бързо, докато вниманието на останалите бе отвлечено от нещо:
— В Москва трябва да сменям влака. Ще ми помогнеш ли да измъкнем една кошница през пропуска? Покрай кантара?
— Нали чакам да ме посрещат.
— Ах, да. Забравих, че имате среща.
— А какво караш?
— Какво ли? Семки. А от Москва ще помъкнем галоши…
Не слязох на нито една от гарите. Носех си храна. Беше ме страх влакът да не потегли без мен, да не се случи нещо лошо — ами че щастието не можеше да трае вечно.
Срещу мен на средното легло лежеше някакъв мъж с кожух, безкрайно пиян, без шапка и ръкавици. Пияните му приятели го бяха качили във вагона и бяха дали билета на шафнерката. Човекът продължи да пътува така едно денонощие, сетне слезе някъде, върна се с бутилка някакво тъмно вино, изпи го направо от гърлото, захвърли бутилката — на пода на вагона. Шафнерката чевръсто я грабна и я отнесе в бърлогата си, пълна с одеяла, които в смесения вагон никой не взимаше, с чаршафи, от които никой нямаше нужда. В същото купе на шафнерите зад паравана от одеяла на горното, третото легло, се подвизаваше една проститутка, която пътуваше от Колима, а може и да не беше проститутка, а Колима да я беше направила такава… Тя седеше недалеч от мен, на едно от долните легла, и люлеещата се светлина на слабата крушка на вагона от време на време падаше върху безкрайно умореното й лице, върху намазаните й с нещо устни — не беше червило. Сетне до нея се приближаваше някой, казваше й нещо и тя изчезваше в купето на шафнерите. „Петдесет рубли“ — рече ми лейтенантът, който вече беше изтрезнял — Оказа се много мил младеж.
С него започнахме да играем една извънредно интересна игра. Когато във вагона се качваше някой нов пътник, ние се опитвахме да познаем професията му, възрастта, с какво се занимава. Споделяхме наблюденията си, сетне той сядаше до новия пътник, заприказваше го и идваше при мен с отговора.
Така дамата с начервените устни, но с нокти, по които нямаше и следа от лак, бе определена от нас като медицинско лице, а леопардовото кожухче, с което бе облечена, явно от изкуствена кожа, говореше, че жената е по-скоро сестра или фелдшерка, но не и лекарка. Една лекарка не би облякла кожух от изкуствена кожа. Тогава още никой не беше чувал за найлон, за синтетика. Заключението ни се оказа вярно.