От време на време покрай нашето купе някъде от средата на вагона изтопуркваше момченце на около две години с криви крачета, мърляво, дрипаво, със сини очи. Бледите му бузки бяха покрити с някакви лишеи. След една-две минути подире му с твърда, сигурна крачка минаваше младият му баща — с ватенка, с тежки, силни, отрудени пръсти на работник. Хващаше момченцето. Детето се усмихваше на баща си, той му отговаряше със същото и с радостен възторг го връщаше на мястото му — в едно от купетата на нашия вагон. Научих историята им. Една най-обикновена колимска история. Бащата — някакъв „битовак“, току-що бил освободен и сега пътуваше за „континента“. Майката на детето не пожелала да се върне и бащата пътуваше със сина си, твърдо решен да измъкне детето, а може би и себе си, от здравите обятия на Колима. Защо майката не е пожелала да се върне ли? Може това да е била една най-обикновена история. Срещнала друг мъж, допаднал й волният колимски живот — вече като волнонаемна може би не искала да се връща на „континента“ в положението на човек второ качество… А може би младостта й си е отивала. Или любовта, колимската любов, да си е била отишла — и това се случваше. А може и да е било и по-страшното. Да е излежала присъда по петдесет и осми член — най-битовият от всички битови — и да е знаела с какво я заплашва връщането на Голямата земя. С нова присъда, с нови мъки. На Колима също нямаше гаранции срещу това, но поне нямаше да я преследват, както преследваха всички на „континента“.
Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.
Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.
На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.
Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.
Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.
Ярославската гара. Шумът, градският прибой на Москва — градът, който ми беше по-близък от всички градове на света. Спрелият вагон. Толкова скъпото лице на жена ми, която ме посрещаше по същия начин, както когато се връщах от безбройните си пътувания. Този път командировката беше продължителна — почти седемнадесет години. И най-важното — връщах се не от командировка. Връщах се от ада.