— Това ще е велик момент! — засмя се Азис.
Бенгази бавно кимна. Не беше съгласен с мнението на предводителя си.
— Мисля, че ще е най-добре да им кажем, че държим президента, веднага щом го хванем.
— Защо?
— Така ще се откажат да атакуват.
Азис вдигна ръце на тила си.
— Няма да променя плана си. Когато отправя последното си искане утре сутринта, искам да шокирам света, като се появя с президента по телевизията.
42.
Райли протегна левия си крак, преброи до двайсет, сетне повтори упражнението с десния. Така се чувстваше добре.
След като се погрижи за умората в краката и долната част на гърба си, тя се замисли за кариерата си. Беше участник в най-голямото шоу на света! На обикновените хора не им беше разрешено да надничат зад завесата. Освен това публиката не знаеше как продуцентите изопачават репортажите. Акцентират върху определени детайли, пропускат да споменат други. Правят репортаж за нещо, което дори не са виждали. Интересуват се единствено от рейтинга.
Анна знаеше, че историята й ще е най-горещата от доста време насам. Ен Би Си щяха да се опитат да пуснат материала й навсякъде, където бе възможно. Нямаше да й дадат възможност да се пазари. В договора й имаше клауза, която й забраняваше да се появява по други телевизионни канали. Но може би щяха да я назначат в някое по-сериозно предаване.
Щяха да й предложат да откупят правата за написването на книга, но тя знаеше, че с това трябва да се внимава. Искаше да напише книгата сама. Нямаше да бърза. Щеше да си измисли псевдоним и щеше да е готова за по-малко от два месеца. Ключът към успеха беше да намери най-подходящия агент. Някой, който щеше да се бори за пари и за повече време. Райли беше убедена, че тази история трябва да бъде разказана.
Щеше да потърси Мич Круз и да работи с него. Райли се усмихна при мисълта за мъжа, който я беше спасил. Не беше като красавците, които бе срещала в работата си. Беше едновременно красив и груб. Истински мъж. Колкото до самоличността му, според нея той работеше за ЦРУ, но не можеше да бъде сигурна. Хора като него не дават много информация за себе си, особено когато си имат работа с журналисти. Райли не можеше да ги вини. Беше виждала как баща й и неговите колеги стават жертва на безскрупулни новинари. Не минаваше седмица, без той да хвърли вестника и да се разкрещи, че са изопачили фактите. Затова Райли опитваше винаги да бъде обективна. Така щеше да подходи и към книгата си.
Тя се усмихна. Идеята беше почти завършена в главата й. Най-хубавата част от книгата щеше да отдели на Круз, на неговото описание. Той щеше да е смъртоносен, тъмен, груб и, разбира се, без име. Тя щеше да запази източника си в тайна, както постъпва истинският професионалист.
Изведнъж от другата страна на вратата се чу някакъв шум. Сърцето й слезе в петите, но преди да скочи и да се скрие, вратата се отвори и вътре влязоха Рап и Адамс. Райли притисна с длан гърдите си.
— Момчета, изкарахте ми акъла!
Лицето на Рап беше напрегнато. Той се наведе и й подаде ръка да се изправи.
— Следващия път ще почукаме — каза мрачно.
— Какво става? — попита Райли, докато ставаше.
Рап не отговори. Погледът му бе насочен към втората врата в стаята. Премисляше нещо. След малко погледна Райли в очите.
— Ще опитаме нещо, което ще бъде по-рисковано, но нямаме друг изход.
Райли погледна вратата. Напрегнатото лице на Круз я плашеше.
— Какво има зад тази врата? — попита.
Далас Кинг се разхождаше пред бюрото на вицепрезидента. Спореха какво трябва да направят, след като бяха получили новата информация, че по всяка вероятност Азис прави опити да проникне в бункера.
Бакстър се вайкаше, че всичко свършва, че всичко, което са направили, е напразно. Щяха да изпратят хеликоптерите, мъжете в черно щяха да атакуват и да пролеят кръв. Щяха да го запомнят като човека, който бе разрушил Белия дом и заради когото са загинали няколко десетки американци. Амбицията му да стане президент се беше изпарила. Това щеше да е провал, който американската гордост нямаше да загърби. Името Шърман Бакстър щеше да се превърне в символ на поражението.
Кинг спря да се разхожда пред бюрото и щракна с пръсти пред лицето на Бакстър.
— Не ме слушаш! Внимавай какво ти говоря.
— Млъкни, Далас. Слушам те, но не ти вярвам. — Вицепрезидентът се отпусна в стола си.
Кинг беше търпелив. Сега шефът му трябваше да бъде успокояван и насърчаван. Той погледна часовника си.
— Може би е най-добре да те оставя за малко сам — каза Кинг. — Имаш нужда от почивка.
Бакстър вдигна измъчен поглед.