Докато тя слушаше обясненията на генерала, всички в контролната зала се разприказваха. Когато вдигна поглед, Айрини замалко не изпусна телефона. На един от мониторите в средата се виждаше голяма метална врата, която не можеше да е друга, освен вратата към бункера на президента.
Кембъл няколко пъти извика името й в слушалката. След третия път тя се сети, че говори по телефона.
— Успял е — беше единственото, което можа да каже.
— Кой? — попита Кембъл.
— Мич! Имаме картина от преддверието към бункера. — Кенеди замълча, защото един от хората й свали слушалките от ушите си и й ги подаде. После добави: — Най-добре веднага идвай тук. Току-що се свързахме с Мич по неговата радиостанция. Мисля, че е успял да изключи заглушаващото устройство. Побързай. Аз трябва да съобщя на Томас. — Без да чака генералът да й отговори, тя затвори и набра номера на шефа си. След второто иззвъняване Стансфийлд се обади. — Томас, Мичъл е успял да изключи заглушителя. Вече го чуваме съвсем ясно, освен това имаме картина от още две камери.
— Веднага идвам — отвърна спокойно Стансфийлд.
Кенеди започна да вика Мич в микрофона, като не спираше да търси в папката пред себе си номерата, които й беше дал директор Трейси. Най-сетне ги откри.
45.
Президентът Хейс погледна часовника си. Наближаваше пет.
— Сигурен ли си, че не трябва да изчакаме да се стъмни? — попита той Уорч.
Всички агенти се бяха събрали в центъра на стаята. Уорч беше успял да убеди президента, че имат по-големи шансове да оцелеят, ако излязат навън. Обмислиха плана още веднъж.
Пат Каули беше един от най-добрите стрелци. Бившият полицай току-що бе завършил специален курс за борба се тероризма съвместно с Тайните служби. Даваше дежурства в бронирания фургон, който следваше неотлъчно лимузината на президента. Негова работа беше, ако кортежът на президента попадне в засада, да го защити и да неутрализира опасността. Хората като него винаги носеха повече боеприпаси.
Уорч възлагаше на всеки агент поотделно задачата в предстоящата операция. Избра двама, които да изскочат първи навън. После нареди на Елън Мортън и на още трима винаги да стоят край президента. Последните агенти оставаха за подкрепление. Самият Уорч щеше да се движи с авангарда.
Когато отговори на всички въпроси, Уорч нареди на хората си да застанат пред него. Петима от деветимата носеха картечни пистолети MP 5 и „ЗИК-Зауер“. Останалите, включително и Уорч, бяха въоръжени само с по един пистолет. Провериха оръжията си и специалният агент се обърна към Елън Мортън:
— Президентът и Валъри да влязат в тоалетната — нареди. — Когато ви дадем сигнал, че е чисто, ще ги изведете.
Уорч тръгна към вратата, но един звук, който чакаше да чуе поне от два дни, го спря по средата на пътя. Всички глави се извърнаха към малката кухненска маса, където бяха оставили радиостанциите и телефоните си. Той посегна и взе своя телефон.
— Ало.
— Джак, обажда се Айрини Кенеди.
Сърцето на Уорч подскочи.
— Слава Богу!
Кенеди заговори бързо, като не изпускаше от поглед монитора в центъра на стената пред себе си.
— Как е президентът?
— Добре е… Някой се опитва да пробие вратата на бункера. Какво става, по дяволите?
Кенеди си пое въздух.
— Джак, не разполагаме с много време. Ще ти разкажа какво е положението накратко. Рафик Азис и група терористи превзеха Белия дом. Държат заложници и се опитват да проникнат в бункера.
Уорч се изненада, че Кенеди знае за опитите на терористите да пробият вратата. Президентът се приближи към него.
— Добре, и какво правите, за да ни помогнете? — попита специалният агент.
— Работим по въпроса, но сега трябва да говоря с президента.
— Разбира се, той е до мен. — Уорч подаде телефона на Хейс. — Обажда се доктор Кенеди.
Хейс хвана малкия сив телефон.
— Доктор Кенеди?
— Как сте, господин президент?
— Добре! — възкликна Хейс. — Радвам се да ви чуя.
— И аз се радвам да чуя гласа ви, господин президент, но нямаме много време. Сега ще дам телефона на директор Стансфийлд, за да ви обясни какво е положението.
В този момент в залата влязоха генерал Флъд и Стансфийлд. Кенеди се обърна към тях и докато двамата мъже се приближаваха към местата си, тя вдигна ръка и им направи знак да говорят на трета линия.
Стансфийлд пое слушалката.
— Господин президент, извинете, че чак сега успяваме да се свържем с вас, но имахме проблеми.
— Какво става, по дяволите? — попита Хейс.
Стансфийлд започна от самото начало и продължи с най-важното от последните три дни. Обясни за исканията, които са били отправени, и за онези, които предстои да бъдат отправени. Каза на президента, че съветникът му по националната сигурност е бил застрелян. Наблегна на няколко момента, които недвусмислено говореха за некомпетентността на вицепрезидента, като се изразяваше доста меко. Искаше Хейс сам да си направи изводите.