— Не съм съгласен — поклати глава Кембъл. — Според мен трябва да наредим на Железния да остане на мястото си до началото на атаката.
— Защо? — попита Кенеди.
— Командир Харис и хората му ще са готови да скочат след двайсет минути. Не мисля, че трябва да рискуваме точно сега, малко преди началото на операцията. Искаме изненадата да е на наша страна.
Флъд кимна.
— Трябва да сме сигурни, че Азис няма да вземе в плен президента — отбеляза командващият.
— Сигурни сме. — Кембъл посочи монитора на стената, който показваше вратата на бункера. — Гарантирам, че ще го спрем.
Кенеди скръсти ръце.
— Не съм съгласна — каза тя. — Мисля, че трябва да съберем достатъчно информация предварително.
— Томас? — обърна се към директора на ЦРУ генерал Флъд.
— Нека да попитаме Мич — каза Стансфийлд. — Той е там. Искам да чуя неговото мнение.
Кенеди се обърна и взе слушалките от бюрото си.
— Контролната зала вика Железния.
Рап се беше облегнал на стената край дебелата стоманена врата. Започваше да губи търпение. Мислеше да застреля Азис. Не беше споделил това с Ленгли, но ако му се удадеше възможност, щеше да го направи без миг колебание. Тактически това решение беше най-мъдро. Да убие водача и после да гледа как другарите му се разбягват… Гласът на началника му прекъсна приятните мисли.
— Слушам — каза Рап.
— Изглежда, че ще успеят да отворят вратата на бункера след около шейсет минути. — Кенеди замълча. — Няма да имаме достатъчно време за първоначалния план.
— Тогава по-добре да се хващам на работа.
— Ние… — Кенеди погледна тримата мъже пред себе си — имаме предложение как да продължим.
— Слушам — отегчено отвърна Рап.
— Новото начало на акцията е в седем и половина.
Мич погледна часовника си.
— Това означава, че имам четирийсет и осем минути. Тръгвам веднага.
— Железен — намеси се генерал Кембъл, — след около двайсет минути „Тюлен — Група 6“ ще е на позиция. Не искаме да рискуваме, докато всички не заемат местата си.
— Но ние нямаме никаква представа срещу какво се изправяме.
Кембъл стрелна с поглед Флъд.
— Сега сме на мнение, че е най-добре да използваме елемента на изненадата.
Рап започваше да се ядосва. Милт Адамс се надигна.
— Какво става?
Рап му направи знак да замълчи.
— Не мога да се съглася — заговори той. — Ако не разберем къде са бомбите и срещу какво се изправяме, това си е чисто самоубийство. — Не получи отговор. В контролната зала не можеха да се разберат. — Защо искате да промените плана?
— Устройството за наблюдение, което постави във вентилационната шахта, засече разговор между Ясин и Азис. Ясин каза, че ще свърши след около час. След това ще са му нужни от десет до двайсет минути, за да отвори вратата.
— Нещо друго?
— Азис иска да го извика, когато откачи бормашините от вратата.
Рап си спомни каква информация бяха получили от Харут. Азис разполагаше с единайсет терористи. Рап лично беше намалил броя им с един и сега бяха десет. После се замисли за това, че Ясин трябва да извика Азис, когато е почти готов. Тогава изведнъж се сети.
— Азис иска да е при вратата на бункера, когато Ясин приключи, нали?
— Предполагаме — отвърна Кембъл.
— Не само, че иска, а и трябва да бъде там. Той знае, че при президента има агенти от Тайните служби, нали?
— Вероятно.
— Ако иска президента, ще трябва да доведе със себе си по-голямата част от терористите, за да може да обезвреди агентите.
— Накъде биеш? — попита генерал Флъд.
— Ще трябва да раздели силите си на две части. Научихме, че Азис е превзел сградата с единайсет терористи. Вече са десет. Един от тези десет е на покрива. Други двама са в мазето. Най-удобният момент за атака ще бъде, когато Азис раздели силите си. Когато изключат бормашините, ще разполагаме минимум с десет минути да нападнем. През това време броят на терористите, които ще пазят заложниците, ще е не повече от шест… дори по-малко, ако Азис реши да вземе със себе си в мазето по-голямата част.
— Идеята ми харесва — каза Флъд. — Остани на мястото си, докато ние я обсъдим с президента. — Генералът остави слушалката си и се обърна към Стансфийлд: — Какво ще кажеш?
48.
Вицепрезидент Бакстър седеше зад бюрото в кабинета си и разсеяно гледаше телевизора. Не виждаше какво става на екрана и не чуваше какво казва водещата. Беше обсебен от мисълта, че трябва да стане президент. Беше се пренесъл във въображаем свят. Въпреки това не се чувстваше добре. По-скоро беше уплашен от мисълта, какво ще стане, ако някои издаде информацията, че знае, че президентът е в опасност, а не предприема нищо.