— Извинете ме, но мога ли да попитам… — Хейс бе смръщил вежди. — След като можем да закараме до покрива толкова много агенти от нашите с хеликоптери, защо трябва да пускаме с парашути онези другите преди това?
— За да използваме елемента на изненадата — обясни Флъд. — Ако ги закараме с хеликоптери, медиите и десетките хора около сградата ще ги видят. Надяваме се да вкараме тези агенти в сградата, без никой да ги забележи. Знаем, че е рисковано, но това е единственият начин да обезвредим взривните устройства, за да може след това Екипът за борба с тероризма да спаси заложниците.
— И идеята ми, господин президент, е, че ако изчакаме Азис да тръгне към бункера ви с неизвестен брой терористи, ще имаме по-големи шансове да спасим заложниците — вметна Рап.
— Планът е добър — каза генерал Флъд. — Силите им ще бъдат разделени, когато вие все още ще сте в безопасност в бункера си и когато основното ни задължение ще е да спасим заложниците в Западното крило. Вместо да се занимаваме с осем терористи, срещу нас ще се изправят петима или шестима.
— Значи това ще увеличи шансовете да спасим заложниците?
— Да.
— Добре, да действаме — не се подвоуми и за секунда Хейс.
В този момент на вратата се почука. Един от сътрудниците на генерал Флъд влезе в залата.
— Извинете, сър — каза той, — на телефона е вицепрезидентът Бакстър. Иска да говори с вас и с директор Стансфийлд незабавно. Ако наредите, ще прехвърля обаждането тук.
— Мисля, че вече е време да информираме вицепрезидента, че не той дърпа конците — чу се гласът на Хейс от високоговорителите.
Няколко секунди по-късно една от линиите на централния интерком зазвъня. Айрини Кенеди натисна бутона за връзка.
— Вицепрезидент Бакстър? — избоботи Флъд.
В отговор се обади женски глас, който помоли генерала да изчака, за да свърже вицепрезидента със залата. Всички чакаха срещата с нескрит интерес.
— Генерал Флъд, там ли сте? — обади се Бакстър.
— Да, тук сме с директор Стансфийлд.
— Добре — отвърна безцеремонно вицепрезидентът. — Току-що получих доста обезпокояваща информация. — Бакстър замълча, за да го попитат каква. Никой не го направи, така че той продължи раздразнено: — Съветникът ми по националната сигурност току-що съобщи, че Израел заплашват да направят някои доста опасни неща.
Бакстър отново млъкна и остави Стансфийлд и Флъд да отговорят. Те се спогледаха безмълвни. Ако ситуацията не беше толкова напрегната, вероятно щяха да се засмеят.
— Вие знаехте ли за тези заплахи? — попита Бакстър.
— Да — отвърна генерал Флъд. — Знаехме.
— Защо не сте си направили труда да ме информирате?
Флъд погледна към високоговорителите и се зачуди кога ли президентът ще реши да се намеси.
— Бяхме заети, сър.
— Заети! — повтори възмутено Бакстър. — Били сте толкова заети, че не сте имали достатъчно време да вдигнете телефона и да съобщите тази новина на главнокомандващия си?
— Главнокомандващ? — прозвуча гласът на Хейс. — Не мисля, че ти си главнокомандващият, Шърман.
Единствено Стансфийлд остана сериозен. Всички други се засмяха. Настъпи дълго мълчание.
— Робърт, ти ли си?
— Да. Аз съм, Шърман.
— Как… Какво стана? Как успяхме да се свържем с теб?
— Това не е от значение, Шърман. Чух, че си свършил много добра работа, като си върнал външната ни политика и националната ни сигурност половин век назад.
— Не знам какво са ти казали… — Бакстър звучеше уплашено — но никак не ми беше лесно. Опитвах се да спася живота на американци и да запазя курса на външната ни политика. Работим много усилено, за да осигурим…
— Разказаха ми в подробности какво точно сте правили ти, Тътуайлър и вярното ти куче Далас Кинг — прекъсна го Хейс. — Това, което чух, никак не ми хареса. Сега нямам нито търпение, нито желание да се занимавам с теб, но когато изляза оттук, ще трябва доста да обясняваш.
— Но, Робърт… — Гласът на Бакстър трепереше от напрежение. — Ти си разбрал всичко погрешно. Не знам какво са ти казали генерал Флъд и директор Стансфийлд, но мога да ти обясня. Имах най-добри намерения за всяко едно решение, което съм взел по време на тази криза.
— Сигурен съм, че е било така — отвърна Хейс. — Получи шанса да седнеш на трона и оплеска нещата. Сега е моментът да се разкараш и да оставиш професионалистите да си гледат работата.
— Но, Робърт…
— Няма „но“, Шърман! Разговорът приключи.
Чу се изщракването на слушалката върху вилката.
— Докъде бяхме стигнали? — попита президентът.
49.
Един „С 130 Комбат Тейлън“, част от Първи специален отряд, летеше над Вашингтон на три хиляди метра височина. Този тип самолети бяха на въоръжение в Специалните части и се използваха най-често за подобни операции. Командир-лейтенант Харис се беше надвесил над отворената рампа в задната част на самолета и гледаше към града. Вятърът свистеше през задния люк, а двигателите заглушаваха разговорите им. Вдясно от Харис огромният кървавочервен диск на слънцето се гмуркаше зад линията на хоризонта. Вляво от него към тях наближаваха тъмни облаци. Вятърът се усилваше. Харис обичаше тъмнината, но вятърът и дъждът не се спогаждаха много с парашутистите.