Выбрать главу

Харис и хората му бяха скачали при всякакви операции. Бяха изпълнявали скокове от най-различни височини, с високо и с ниско отваряне на парашутите. Преди осем години, когато бяха направили учението с агентите от Тайните служби, Харис и хората му бяха скочили от седем хиляди и петстотин метра, бяха отворили парашутите си високо и се бяха приземили върху покрива на Белия дом. После, когато седнаха с колегите си от Тайните служби да обсъдят резултатите от учението, всички бяха единодушни, че постижението е завидно.

Сега Харис и хората му отново щяха да впрегнат изключителните си умения. Генерал Кембъл му беше казал за промените в плана буквално преди минути. Тези промени означаваха, че те трябваше да бъдат максимално точни във времето. Сега щяха да чакат Азис пръв да направи ход и чак след това да скочат от самолета.

Да повторят скока от преди осем години, не беше възможно. Ако щяха да скачат от голяма височина, трябваше да носят кислородни маски, защото самолетът беше разхерметизиран. Нямаха време за подобни неща и затова Харис беше решил, че ще скочат от три хиляди метра. На височина триста метра щяха да отворят парашутите си и да се спуснат на покрива.

Командир Харис се върна обратно в предната част на самолета, за да каже на хората си, че ще вали. Харис беше взел със себе си Мик Ривърс, който беше инструктор по скокове с парашут, Тони Кларк и Джордан Ростийн — отлични стрелци и сапьори. И четиримата бяха облечени в черните маскировъчни униформи. Всички носеха пистолети „ЗИК-Зауер“ и автомати MP 10, както и резервни пълнители в защитните си жилетки. И четиримата използваха стандартните радиостанции „Моторола“.

Харис се приближи до хората си.

— От изток идва буря и никак не изглежда добре — извика той.

Кларк поклати глава. Познаваше Харис от десет години и знаеше, че е достатъчно луд да скочи и в буря. Той оправи очилата си за нощно виждане.

— Дан, няма да скачаме в дъжда — заяви.

— Ще видим — промърмори Харис под нос.

Бурята се усилваше. Блесна светкавица, чу се тътен. Някъде далече валеше като из ведро. Дъждът приближаваше. Оставаха им около трийсет минути, преди скокът им да се превърне в самоубийство.

Рап и Адамс бяха готови. Стояха пред вратата и проверяваха всичко за последен път. Ако станеше напечено, Екипът за борба с тероризма щеше да се появи след трийсет секунди, а отряд „Делта“ щеше да превземе сградата за по-малко от две минути. Беше време.

— Все още ли искаш да дойдеш с мен? — обърна се Рап към Адамс.

Адамс свали бейзболната си шапка и изтри потта от темето си с кърпичка.

— Готов съм да започваме.

— Железния вика контролната зала — каза Мич в микрофона си. — Тръгваме. Край.

После въведе кода за отваряне на вратата. Не знаеше с какво ще се сблъска. Можеше да е минирана. Азис можеше да е оставил часови. Нямаше начин да разберат. Рап трябваше да отгатне. Предположи, че тъй като хората на Азис са малко, пред вратата няма да има часови. Оказа се прав.

Това, от което трябваше да се притесняват, беше взривно устройство. Рап бутна Адамс до стената и бавно открехна вратата, като оставаше зад нея, за да се прикрие при евентуален взрив. Преброи до три, после до пет. Не се случи нищо. Рап прокара кабела с камерата в процепа на вратата, завъртя го първо наляво, после надясно и накрая нагоре. Изображението се предаваше в Ленгли.

— Всичко изглежда наред — обади се генерал Флъд.

Рап отново надникна в процепа. Вляво от него имаше няколко циментови стъпала. Беше очаквал, че стълбището ще е тъмно. Вместо това стълбите, които водеха към Овалния кабинет, бяха осветени от две крушки. От процепа под вратата на командния пункт на Тайните служби се процеждаше слаба светлина. Там следяха картината от камерите за наблюдение в Белия дом. В този пункт наблюдаваха камерите само около президента. Останалата част от сградата се следеше от пункта, разположен от другата страна на улицата, срещу Белия дом. Бяха им обяснили, че след нападението камерите са били изключени. От Рап се искаше да разбере каква част от системата работеше и колко терористи я пазеха.