Адамс се затича по стълбите със завидна за възрастта си пъргавина и след малко изчезна в тунела. Рап погледна часовника си и са заслуша в разговорите, които водеха в Ленгли. Докато чакаше Райли, той настрои монитора да получава сигнал от устройството за наблюдение под вратата пред себе си. Виждаше врата на терориста, седнал пред мониторите.
След по-малко от трийсет секунди по стълбите се изкачи Анна Райли. Държеше се отстрани за ребрата.
— Боли ли те? — попита Рап.
Тя кимна.
— Потърпи още малко. Ето какво искам да направиш. — Рап извади шперца на Адамс. — Зад тази врата има друга и този ключ може да я отвори. В това помещение един терорист държи под око мониторите за наблюдение. Вероятно ще трябва да го убия, макар че не искам да го правя, ако не се налага.
— Значи искаш да отворя вратата с това, така ли?
— Да. Само прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Рап набра кода и отвори металната врата. Постави монитора и пистолета си на земята. После коленичи и наплюнчи шперца. След това внимателно го допря до ключалката, като не изпускаше от поглед монитора. Започна бавно да го вкарва в ключалката. Една трета от шперца беше вече вътре, когато Рап внезапно спря. Терористът се облегна назад и вдигна ръце на тила си. Рап застина. После продължи да вкарва шперца в ключалката.
Когато приключи, се облегна на стената и направи знак на Райли да се приближи.
— Щом ти дам знак, хващаш шперца и дръжката. След това, ако ти кажа „Давай“, отключваш максимално бързо и се дръпваш настрана.
Три малки хеликоптера MD 530 летяха над река Потомак. Безшумните машини се управляваха от най-добрите пилоти в Специалните служби. Във всеки хеликоптер седяха по четирима командоси от „Делта“.
Приближаваха към Белия дом от юг. Трябваше да останат скрити, докато не получеха заповед за действие. Когато стигнаха до моста Арлингтън, започнаха да намаляват скоростта. Тук трябваше да изчакат заповедта.
Други три хеликоптера летяха към река Анакостия от североизток. Подминаха моста „Фредерик Дъглас“ и се отправиха на север. При Капитолия завиха на запад. На три пресечки оттук се намираше Белият дом.
Бойците, застанали край отворените врати, бяха готови да скочат. Всички бяха оборудвани с най-добрите защитни жилетки, на главите си носеха специални каски. Десет от дванайсетте мъже носеха автомати MP 10 със заглушители. Другите двама бяха въоръжени с тежка картечница М 60 ES. Каквото и да им се изпречеше на пътя, щяха да го преодолеят. С изключение на бомбите. Ако тюлените не ги обезвредяха, операцията им щеше да продължи твърде кратко.
51.
На четири пресечки от Белия дом в часовниковата кула на Старата поща Чарли Уикър се намести зад пушката. На съседната платформа същото направи и неговият партньор, снайперистът Мик Бърг.
Бяха поставили противозвуковия похлупак върху платформите. Той щеше да поеме деветдесет и пет процента от шума. Уикър беше сигурен, че ще успеят. Според него вероятността да не улучат от това разстояние беше нула.
Единственото, което го притесняваше, беше времето. Вятърът се усилваше. Тъмното небе сякаш слизаше все по-ниско. А вятърът и дъждът правят странни неща с куршума.
Уикър слушаше последната информация за скока на другарите си по радиостанцията. Времето на изстрела наближаваше.
На триста метра височина Мик Ривърс отвори парашута си. Погледна нагоре, за да провери дали се е разгънал правилно. Нямаше проблеми. Не си направи труда да гледа дали останалите са над него и дали са отворили парашутите си. Беше сигурен, че са успели.
Харис беше скочил последен.
— Новобранец — викна в микрофона. — Чуваш ли ме?
— Ясно и силно — отвърна Уикър.
— Приближаваме.
— Само ми дай сигнал.
Харис се спускаше плавно надолу и гледаше хората си под себе си. Изведнъж усети силен полъх на вятъра и една дъждовна капка падна на лицето му. Дъждът приближаваше. Бе на около два километра от тях. Харис не изпускаше от поглед Мик Ривърс, който вече беше съвсем близо до покрива.
Харис изчака до последния момент.