— Първо Уорч. Трябва да премисля няколко неща, преди да кажем на Хейс.
— ФБР?
— Аз ще се свържа с Роуч. — Стансфийлд посочи съседната малка стая, където имаше втори телефон. — Кажи на Уорч да вземе мерки срещу подслушване. Нямам желание да разбия съня на прекалено много хора, преди да сме напълно сигурни.
Административна сграда
Специален агент Джак Уорч, шеф на президентската охрана, седеше зад бюрото си в кабинет номер 10 в сградата на президентската администрация. Отсреща се виждаше Западното крило. Уорч беше заемал този пост по време на мандатите на четирима президенти. В Тайните служби работеше от двайсет години.
Специалният агент беше в идеална форма. Тичаше четири-пет пъти в седмицата и изискваше от подчинените си същото. През последното десетилетие Уорч бе станал свидетел как добрата спортна форма бе измествана от политическа лоялност и как средната възраст на агентите се повишаваше. Когато зае поста началник на президентската охрана, Уорч пусна слуха, че не се интересува какви роднини имаш, от какъв пол си, какъв цвят е кожата ти или кой ти е бил шеф. Назначаваше хора, които покриваха тестовете за издръжливост.
Отпи глътка горещо кафе и се замисли. После погледна програмата си за деня. Нямаше да има много работа. Нямаше посещения или специални срещи. Ако всеки ден приличаше на този, той щеше да е най-отегченият човек на света. Телефонът на бюрото му иззвъня и той посегна към него.
— Джак Уорч слуша.
— Джак, обажда се Айрини Кенеди.
Още щом чу гласа й, разбра, че нещо не е наред.
— Здравей, Айрини. Какъв е проблемът? — попита.
— Имам лоши новини — заговори тя. — Току-що получихме информация, че Белият дом е крайната цел на планиран терористичен акт. — Кенеди замълча, за да му даде време да осмисли чутото. — Освен това смятаме, че ще се опитат да извършат нападението днес.
Уорч затвори очи.
— Би ли повторила?
Кенеди повтори.
— Джак — добави, — не искаме да се плашиш, но получихме тази информация от много достоверен източник.
— За какво става въпрос? За кола-бомба, за самолет…
— Казаха ни, че става въпрос за нападение. Това е всичко, което знаем.
Уорч бутна стола си назад и се изправи.
— Нападение. Това е невъзможно. Ще им трябва танк, за да пробият външната ни защитна линия.
— Джак, не знам как възнамеряват да го направят — заговори Кенеди. — Освен това не мога да ти дам повече подробности на този етап. Най-важното е, че информацията е от много достоверен източник. За да разбереш сериозността на положението, ще ти кажа само, че директор Стансфийлд настоя да се обадя първо на теб. Предлагаме ти да стегнеш малко охраната в Белия дом, но без да съобщаваш на пресата.
Уорч разтриваше челото си.
— Днес… Мислите, че ще го направят днес?
— Да.
Специалният агент погледна часовника си. Беше почти девет.
— Добре. — Сграбчи мобилния си телефон. — Ако научиш нещо повече, звънни ми. — Продиктува номера и затвори.
Уорч, който носеше най-голяма отговорност за живота на президента, се притесняваше и от най-невинната заплаха. А съобщение от шефа на Отдела за борба с тероризма в ЦРУ бе нещо особено сериозно.
Тайните служби провеждаха учения за необходимите реакции при различни видове нападения на терористи на Белия дом. Харчеха милиони, за да могат агентите им да минат през предварителната и специалната подготовка в базите в Мериленд и Белтсвил. Тренираха всяка ситуация, за която можеше да се сети човек.
Уорч излезе от сградата и се отправи към Западното крило. Приближи към устата си микрофона, скрит в ръкава на сакото му:
— Контролна зала, говори Уорч. „Херкулес“ да си отваря очите на четири. Ракетите „Стингър“ да са в готовност. — „Херкулес“ беше секретното название на агентите, които охраняваха покрива на Белия дом. Уорч се запита дали да не вдигне по тревога целия личен състав на Тайните служби. После реши да не избързва. Хейс не обичаше изненадите. А и сигналът можеше да е фалшив.
8.
Белият дом
Анна Райли огледа новия си кабинет в Белия дом. Приземната стая не беше по-голяма от кухнята на малкия й апартамент с изглед към Линкълн Парк. До три от стените бяха допрени бюра, едва се намираше място за столовете.
Привлекателен мъж на около четирийсетгодишна възраст, който Райли разпозна от телевизионния екран, се изправи, за да я поздрави.
— Вие сигурно сте Анна Райли. — Мъжът протегна ръка за поздрав. — Аз съм Стоун Алигзандър, кореспондент на Ей Би Си за Белия дом. Чакахме ви.
Райли пое ръката му. Огледа се отчаяно. Алигзандър прочете изражението на лицето й.