— С какво са въоръжени?
— С добре познати ви оръжия. — Хорниг хвърли поглед към Рап, който си обуваше панталоните. — Имат и доста пластичен експлозив.
Мич извади бяла тениска от чантата и я облече.
— Вероятно експлозивът е достатъчно, за да вдигнат цялата сграда във въздуха — вметна той.
— Каза ли нещо за исканията им? — попита Стансфийлд.
— Нямахме възможност да се заемем с този въпрос, но ще го направим веднага щом потеглим отново.
Директорът кимна.
— Решихме да ви закараме в една от охраняваните от нас къщи във Вирджиния. Ще говорите само с мен, Айрини или Мич. Само няколко души освен тук присъстващите знаят, че сме отвлекли Харут, и искаме всичко да си остане така. Съсредоточете усилията си върху исканията им. Трябва да знаем какви условия ще постави Азис.
— Ако Харут знае какво ще поискат, аз ще разбера — каза Хорниг.
— Също така — намеси се и Айрини — няма да е зле, ако разберем кой точно е довел Азис със себе си за тази акция.
Хорниг кимна.
— Мич, сещаш ли се за нещо друго? — попита Кенеди.
Рап закопчаваше ризата си.
— Да. Искам да знам колко дълго има намерение да се задържи в Белия дом и как точно ще се опита да излезе оттам. Доколкото познавам Азис, той има план по минути.
— Знаеш как да ни намериш — завърши Стансфийлд.
— Ще се заема веднага. — Доктор Хорниг намести очилата си.
— Добре. Мич, да тръгваме. — Стансфийлд се отправи към вратата заедно с Кенеди и Хорниг. Рап взе чантата с нещата си и ги последва. Докато излизаше навън, видя как двама души бутат болнична количка към линейката, спряла в края на хангара. На количката лежеше завързан Харут.
Една от малките врати на хангара се отвори и ослепителната слънчева светлина блесна в очите им. Рап спря и хвърли поглед към болничната количка. Джейн Хорниг и двамата й асистенти се качиха в линейката и затръшнаха вратата. Рап гледаше безмълвен.
На прага се появи Айрини Кенеди. Вятърът развяваше косата й.
— Мич, да тръгваме! — извика тя. — Ще закъснеем.
Рап примижа срещу светлината. Кенеди му помаха с ръка да побърза и той се затича към нея.
Вицепрезидентът Шърман Бакстър се беше върнал във Вашингтон от благотворителното си пътуване до Ню Йорк. Президентският самолет беше кацнал във военноморската база „Андрюс“ четирийсет минути преди да пристигнат Рап и доктор Хорниг.
Бакстър седеше на задната седалка на бронираната си лимузина заедно със своя административен шеф Далас Кинг и главен прокурор Маргарет Тътуайлър. Докато кортежът пресичаше Вашингтон, Далас Кинг обясняваше стратегията им.
— Тази криза поставя пред нас уникална възможност. — Кинг прокара ръка през русата си коса и се обърна към Тътуайлър: — Твоето участие има голямо значение, Мардж. Трябва да дадем на ФБР да разбере, че Шърман е поел управлението. Не можем да им позволим да крият информация от нас и да започват спасителна операция без нашето съгласие. — Трийсет и една годишната изгряваща звезда удари с юмрук дланта на ръката си. — Нищо не се случва, без ние да го одобрим. Съгласни ли сте с това?
Мардж Тътуайлър беше започнала да свиква с амбициозния стил на работа на Далас Кинг. Вярното куче на вицепрезидента беше чаровник. Беше завършил „Станфорд“, сечеше му пипето, имаше прекрасно чувство за хумор. Мардж Тътуайлър — калифорнийска политическа активистка, специалист по съдебните въпроси и бивш професор по право — не беше свикнала да й говорят с подобен тон. Особено някой, който не е по-възрастен от студентите й.
— Далас — започна тя уморено, — разправяла съм се с ФБР, когато ти си карал първото си колело в Сан Диего. Не се притеснявай. Мога да се оправя.
Далас й се усмихна и постави ръка на коляното й.
— Извинявай, Мардж. Исках само да отбележа, че ще е добре, ако изградим стратегията заедно. — А наум си каза: „Егото на тази кучка е по-голямо дори от задника й.“
Шърман Бакстър, бивш губернатор на Калифорния, вицепрезидент на САЩ, се изкашля.
— Без значение какви постове заемаме, ние сме аутсайдери в този град. Не го забравяйте. Далас е прав, Мардж. Не е лошо да си припомняме от време на време, че ще е добре да държим ФБР на каишка. — Както повечето политици, и той криеше в себе си две напълно различни личности. На работното си място беше строг и изискваше максимума от подчинените си. Петдесет и четири годишният калифорниец гледаше на Овалния кабинет като на свое изконно право. Според него той заслужаваше президентското много повече от настоящия президент. Ако не беше Шърман Бакстър и неговите връзки в Калифорния, Хейс нямаше да е в Белия дом.