Генералът замълча и отпи от уискито си.
— Сега вие обработвате сведенията от разузнаването — продължи след малко. — Не е необходимо да ви обяснявам, че една битка без добро разузнаване не струва и пет пари. Информацията ни трябва. Веднага.
Флъд се облегна назад и кръстоса крака.
— Някой трябва да влезе вътре — каза. — Някой доброволец, който да поеме риска. Някой, който разбира Рафик Азис. Някой с уникални способности. Като твоите, Мич!
Мич Рап се засмя.
— Аз съм човекът, който ви трябва — заяви.
Флъд се усмихна.
— Така си и мислех. — После се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?
— Мисля, че идеята е добра, но ще е трудно да я прокараме по законния ред. ФБР няма да я харесат.
— Пет пари не давам! — изръмжа генералът. — Това е война, а по време на война правилата са други. Роуч трябва да разбере, че ние не можем да играем по едни правила, когато Азис играе според други. Ние искаме нашият Екип А да влезе вътре, а въпросният Екип А е Мич. Вие се постарайте да го вкарате в Белия дом, а аз ще се погрижа да приемат нашия план.
Стансфийлд се замисли. След малко кимна.
Генерал Флъд се облегна в креслото си.
— Някой знае ли как ще успеем да го вкараме вътре? — попита.
— Не — отвърна Стансфийлд, — но знам откъде да започнем.
Слънцето залязваше, когато вицепрезидентът напусна Пентагона. Главният прокурор Тътуайлър заедно с директора на ФБР Роуч и специален агент Макмахън се запътиха към Хувър Билдинг. Бакстър и Далас Кинг седяха на задната седалка на бронираната лимузина. Вицепрезидентът гледаше разсеяно през прозореца, а Далас мислеше за обръщението към нацията. И двамата бяха единодушни, че това е добър ход. Единственият въпрос за Далас сега беше дали Бакстър да се появи по телевизията, или да свикат пресконференция.
Кинг обясняваше на какво трябва да акцентира вицепрезидентът. Бакстър го слушаше с половин ухо. Мислеше за агента от ЦРУ, който беше избухнал в залата.
Нетърпеливо направи знак на Кинг да млъкне.
— Обади се на нашите хора в Агенцията за национална сигурност и виж дали ще намерят нещо за този Круз.
— Вече го правя — отвърна Кинг, докато пишеше на лаптопа си.
— Разбери с какво точно се занимава в ЦРУ. Ако е прав и трябва да превземем сградата със сила… — Той поклати глава.
Кинг вдигна поглед от екрана.
— Така ще загубим част от заложниците! Американците никога няма да гласуват за политик, който е подписал смъртната присъда на седемдесет и шест цивилни.
— Тази ситуация няма вече възможностите, за които ти мислеше в началото.
— Не съм казал, че ще бъде лесно. Търсим пътека през минно поле!
— Може и да не намерим — отвърна Бакстър.
— Досега не ми се е случвало — засмя се Кинг. — Твоята работа е да седиш и да чакаш някой да обезвреди мините. Утре например ще оставим Мардж да се заеме с преговорите. Ако успее — добре, ако не — тя ще го отнесе.
— Какво ще стане, ако се наложи да атакуваме сградата и загубим… трийсет, четирийсет или, по дяволите, всичките заложници? — Бакстър заби показалец в гърдите си. — Аз съм единственият, който може да даде такава заповед. Но как ще погледне избирателят на това? Представи си — хората сядат да вечерят и гледат по телевизията как агентите на ФБР умират, докато щурмуват Белия дом! Тогава с кариерата ми ще бъде свършено! Както и да го погледнеш, все сме прецакани.
— Не е така — отвърна Кинг. — Ако се справим с това, ще станеш герой. Ти ще си следващият президент на САЩ. Просто трябва да изиграем ходовете си много внимателно и трябва да започнем с директор Трейси. Не можем да му позволим да даде пресконференция. Ако цитира онези изявления, с нас е свършено. Мисля да се срещна с него. Ще му кажа, че искаме да остане началник на Тайните служби и да работи заедно с ФБР по случая. Ще му кажа, че идеята да го натопим е била на Тътуайлър и че ти си се съгласил, защото си бил разтревожен от нападението, шокиран… Благодарен си на Тайните служби за това, което са направили за страната, и тъй нататък… Ще има отзвук.
Бакстър въздъхна уморено.
— Добре. Направи всичко възможно, за да го накараш да си държи устата затворена.
13.
Наближаваше полунощ. В Белия дом цареше пълна тишина. Азис излезе да се разходи по коридора към командния център на Тайните служби. Вратата беше отворена и той влезе. Седнал в стола пред пулта, Бенгази наблюдаваше няколко черно-бели монитора, на които се виждаше районът около Белия дом, както и вътре в самата сграда. Бенгази беше изключил повечето камери от страх, че ФБР ще намери начин да използва системата, за да ги шпионира.