— Да, сър — отвърна Рап, като се опитваше да скрие вълнението си.
15.
Рафик Азис погледна към компютъра отляво и се засмя.
„Колко са предсказуеми!“, помисли си за пореден път. Компютърът беше свързан с една от швейцарските банки, където трябваше да бъдат прехвърлени парите, преди да стигнат до Иран. Количеството им беше малко над един милиард долара. Азис се съмняваше, че те ще прехвърлят и останалата част от парите.
От дясната му страна имаше втори компютър, поставен там с по-специална цел. Всеки път, когато Азис поглеждаше към него, засияваше от гордост. Идеята беше направо гениална. Той не се съмняваше, че американците ще дойдат. Ако успееше да се докопа до президента, щеше да има повече шансове, но дотогава вторият компютър беше неговата застраховка. След като беше изучил тактиката на американците за борба с тероризма, беше разбрал, че обожават технологичните постижения. Щяха да опитат да заглушат сигнала, с който той щеше да взриви бомбите, но именно тогава те самите щяха да ги задействат.
Във всяка от двайсет и четирите бомби, които беше донесъл, беше вградил пейджър, който щеше да се активира и да действа и като детонатор. Към компютрите беше прикачен и мобилен телефон. На всеки две минути компютърът изпращаше сигнали до пейджърите. Ако те не получеха тези сигнали, автоматично щяха да задействат бомбите след определено време.
Азис също носеше пейджър и мобилен телефон за всеки случай. Ако пейджърът му позвънеше, това щеше да означава едно от двете — или американците атакуват, или компютърът се е развалил. Ако с компютъра имаше проблеми, Азис лично щеше да спре броенето с мобилния си телефон. Ако и това не проработеше, значи американците го нападаха.
Екипът за бързо реагиране беше разположил щаба си на четвъртия етаж в една от конферентните зали в бизнессградата от другата страна на улицата, откъдето се виждаше ясно Западното крило. Голямата маса беше избутана до едната стена и върху нея бяха наредени поне дузина телефони. Край другите стени имаше преносими маси, на които също бяха сложени телефони, компютри, телевизори и факсове. Половината телефони бяха свързани с командната зала на ФБР. По стените бяха закачени карти на вътрешното разположение на помещенията в Белия дом. Мъже и жени, облечени в сини якета с надпис „ФБР“ на гърбовете, седяха пред мониторите или говореха по телефоните. Присъстваха и двама агенти — специалисти по водене на преговори, които владееха перфектно арабски език.
Специален агент Скип Макмахън стоеше край прозореца и гледаше към площад „Лафайет“. Беше бесен. Часове след нападението срещу Белия дом медиите бяха започнали преки предавания направо от северната стена на Белия дом. Когато Макмахън беше пристигнал, една от първите му заповеди беше да разкарат снимачните екипи оттам.
Часове по-късно, малко преди настъпването на зората, Макмахън се опитваше да поспи на дивана в кабинета си в Хувър Билдинг. Събудиха го с новината, че някакъв федерален съдия се е намесил от името на половината телевизии. Сега Макмахън гледаше разиграващия се на площад „Лафайет“ цирк. В северната част на парка се бяха събрали трите местни телевизии и Си Ен Ен и предаваха едновременно от импровизирано студио.
Макмахън реши, че е по-добре да изчака да се съберат всички големи клечки и чак тогава да им представи ситуацията. Погледна часовника си. Беше 8.34 часът. Щяха да пристигнат всеки момент.
Бе успяла да остане жива през първите двайсет и четири часа!
Анна Райли се чувстваше добре, като се има предвид през какво беше минала. Гърбът й бе схванат. Терористите не ги бяха оставили да спят. Будеха ги веднъж на всеки час. Пребиха пред очите на всички няколко случайно избрани заложници. Жените трябваше да се страхуват и от друго. Малко след полунощ млада руса жена беше издърпана от стаята от терориста, който беше последвал Райли в тоалетната. Райли не знаеше колко време беше отсъствала младата жена — терористите им бяха взели часовниците, за да ги объркат още повече, — но й се стори, че я нямаше поне няколко часа. Когато най-сетне жената се върна, дрехите й бяха раздърпани, а в очите и се виждаше онова, което Райли беше видяла преди много години в собствените си очи.
Погледна към Стоун Алигзандър. Сакото му беше грижливо сгънато и подложено под главата му. Беше благодарна, че най-сетне бе престанал да плаче. Колкото по-малко внимание привличаха, толкова по-добре.