Кенеди кимна.
Дългите му пръсти барабаняха по блестящата повърхност на конферентната маса, очите му бяха вперени в компютъра. Рафик Азис седеше в коженото кресло на президента и се люлееше. Погледна часовника си. От половин час балансът в швейцарската сметка не се беше променил. Оставаха още две минути и щяха да започнат представлението си. Азис премести поглед към телевизорите в другия край на стаята.
И трите местни канала предаваха пряко от парка „Лафайет“. По Ен Би Си и Си Би Ес течаха интервюта с роднини на заложниците. По Ей Би Си говореха с психиатър, автор на книги за това, как да се водят преговори с терористи. Репортерите на Си Ен Ен разговаряха с пенсиониран агент от ФБР.
Усмивка изкриви лицето му, като си помисли колко предсказуеми са тези американци. Постави ръце зад врата си и продължи да се люлее напред-назад. На екрана на втория компютър се появи иконка, че е получено съобщение по електронната поща. Той щракна с мишката и писмото се отвори. Азис се взря в монитора. Препрочете текста. Не можеше да е вярно. Как бяха успели да се докопат до него? Защо точно сега?
Съобщението гласеше: „Фара Харут е бил отвлечен тази сутрин при нападение на командоси. Групата ни претърпя тежки загуби. Предполагаме, че Харут е жив. Не знаем кой е извършил операцията. Предполагаме, че са или американците, или англичаните, или евреите.“
От другата страна на улицата вицепрезидентът Бакстър се беше настанил в малка зала до командната зала на ФБР. Както обикновено, до него седеше Далас Кинг. От лявата му страна беше седнал генерал Флъд, а от другата страна на масата — директорът на ФБР Роуч, директорът на ЦРУ Стансфийлд и директорът на Тайните служби Трейси. Държавният секретар и министърът на отбраната също присъстваха, както и няколко специални агенти от Тайните служби. Вратата беше затворена и всички гледаха към черния високоговорител, поставен по средата на масата. След двайсетина секунди от командната зала обявиха, че са позвънили по телефона.
Азис седеше безмълвен и гледаше съобщението, когато телефонът до него иззвъня. Беше бесен. Опитваше да не намесва чувствата в работата, но фара Харут беше неговият учител! Беше го взел от класната стая и го беше завел на бойното поле. Той му беше показал истината. Сега него го нямаше.
Телефонът продължаваше да звъни. Азис си наложи да не го вдига. Не и докато не е в състояние да говори. Имаше план и трябваше да се придържа към него. Той сложи длани на масата и опита да се успокои. После се пресегна и взе слушалката.
— Да — каза глухо.
— Господин Азис — чу от другата страна женски глас. — Обажда се главен прокурор Маргарет Тътуайлър. Не можем да осигурим всичките пари, които поискахте. — Тя замълча. — Досега успяхме да преведем в сметката ви…
— Един милиард и триста милиона — прекъсна я той и рязко се изправи. Това вече беше прекалено! Беше предположил, че когато Хейс бъде отстранен и Бакстър започне да изпълнява президентските функции, щеше да даде главна роля на прокурор Тътуайлър. Но да го обиждат по този начин, беше недопустимо.
— Да, един милиард и триста милиона — отвърна, леко изненадана, Тътуайлър. — Ще ни трябва малко повече време, за да съберем всичките пари… Бихме могли да задвижим по-бързо прехвърлянето на сумите, ако покажете добра воля.
Азис затвори очи и си повтори наум, че трябва да се придържа към плана.
— Какво предлагате? — попита спокойно.
— Ако освободите няколко заложници, това ще ни докаже, че сте искрен.
Невероятно!
— И за колко заложници става дума? — Вече едва се сдържаше да не избухне.
— Ами… Да речем, трийсет… и след като ги освободите, ще се заемем с прехвърлянето на парите.
Обзе го неистов гняв. Нещата бяха станали лични. Те се опитваха да го унизят, като бяха изпратили тази жена да говори с него. Може би го проверяваха колко далеч може да стигне. Щеше да им покаже.
— Какво казах вчера? — кресна в слушалката. — Казах: всички пари, а не: част от парите! Всички! Не ме обиждайте, като ми говорите, че Министерството на финансите не може да прехвърли тази сума веднага! Прехвърляли сте десет пъти по-големи суми за един час! Мисля, че е време да ви дам урок! Погледнете през прозорците и ще разберете какво се случва, когато започнете да си играете игрички с мен!
Анна Райли седеше на твърдия под. Зачуди се дали ще издържи още един час, без да подмокри панталоните си. Някои от заложниците вече го бяха направили и в стаята започваше да мирише на урина. Изведнъж се чу шум от приближаващи тежки обувки.
Азис влезе и посочи един мъж.
— Ти! Ставай! — Този, на когото говореше, не изпълни заповедта веднага. — Ставай, казах!