— Не знаем коя е жената, но мъжът беше съветникът по националната сигурност на президента господин Шварц — отвърна Кенеди.
Всички присъстващи наведоха глави. Всички бяха работили със Шварц и много го харесваха.
— Ако му дадем парите, ще удържи ли обещанието си? — попита след дълго мълчание вицепрезидентът.
— Мисля, че да — отвърна Кенеди.
Бакстър сви устни. Това искаше да чуе! Далас Кинг се наведе и зашепна нещо в ухото му.
— Ако започне да убива по един заложник на всеки кръгъл час, тогава ще загазим. Не ме интересува колко ще струва, но ако това ще освободи една трета от заложниците, предлагам да го направим.
Бакстър кимна, а Далас се облегна назад. Кинг беше прав. Бяха хванати натясно. Колкото до Бакстър, за него имаше две възможни решения на проблема и едното беше напълно немислимо. Вицепрезидентът погледна директора на ФБР.
— Браян — заговори, — ще задействаш хората си да прехвърлят и останалите пари в сметката му. Решавам да изчакаме, докато не освободи една трета от заложниците, и тогава да мислим. Някакви въпроси? — Всички поклатиха глави. Бакстър отново погледна директора на ФБР: — Обади ми се, ако имаш проблем, и се постарай да свършиш работата до един час. Не ни трябва да убива още заложници!
Роуч кимна и двамата с Макмахън напуснаха залата.
Шефът на ЦРУ не беше работил досега с вицепрезидента по време на криза и се опитваше да придобие представа за него. Бакстър сякаш забравяше, че е част от тази криза. Това притесняваше Стансфийлд.
— Господин вицепрезидент, трябва да разработим някакъв план — каза той.
Бакстър кимна.
— Знам… Знам, но нека правим нещата постепенно. Нека да освободим някои от заложниците, а после ще се заемем със следващото искане.
— Опасявам се, че няма да ни се удаде възможност, сър — отвърна Стансфийлд. — Какво ще стане, ако следващото му искане е неприемливо? — Директорът беше решил да изчака пълния доклад на доктор Хорниг, преди да запознае присъстващите с получената от Харут информация.
— Точно сега не искам да мисля за това.
Генерал Флъд се наведе напред:
— За съжаление точно сега трябва да помислим върху това. Трябва да сме готови да действаме, ако ситуацията излезе извън контрол.
Бакстър се подвоуми. Всички погледи в стаята бяха насочени към него, а той всячески искаше да не взима решение. Защо трябваше той да се превръща в касапин?
— Добре — започна колебливо, — погрижете се всички да са по местата си. Когато му дойде времето, аз ще дам заповедта.
Генералът и Стансфийлд си размениха недвусмислени погледи. Бакстър нямаше качества на водач.
Вицепрезидентът се облегна на масата и потърка очи. После погледна началника на екипа си.
— Хайде да направим почивка и да се срещнем тук след трийсет минути. Трябва да остана за малко сам… Поне така мисля. — Всички с изключение на Кинг станаха. — Ти също, Далас. Иди виж какво прави Мардж. — Кинг кимна и последва останалите.
Беше невъзможно да се стигне от Ленгли до Капитолия. Улиците бяха задръстени от коли и минувачи, които искаха да видят какво става в Белия дом. Рап зави от Втора улица по Пенсилвания Авеню и се опита да изпревари едно такси, чийто шофьор караше лудо. Няколко пресечки по-надолу зави наляво и намери къщата, която търсеше.
Паркира и погледна часовника в колата. 9.16 часът. В Белия дом трябваше вече да се е случило нещо. Той посегна към мобилния си телефон, но после спря. Сега на Айрини само това й трябваше. Излезе от колата, свали тъмните очила по-надолу на носа си и тръгна по тротоара.
На верандата стоеше Милт Адамс, дребен, с обръсната глава. Мургавата му кожа блестеше на слънцето.
Когато Рап се запъти към него, отнякъде изскочи огромна немска овчарка. Рап потисна инстинктите си. Мразеше кучета. Те често представляваха заплаха за мисиите му.
— Руфус, на място! — Гласът на Милт Адамс беше необичайно плътен. Овчарката замръзна. После изтича зад стопанина си и седна от лявата му страна. Адамс се пресегна и погали кучето по врата. — Браво! Добро момче.
Рап се приближи.
— Вие ли сте господин Круз? — попита Адамс.
— Да. — Рап се качи по стълбите и протегна ръка. — Вие трябва да сте Милт Адамс.
— Да. Радвам се да се запознаем.
— Аз също.
— Заповядайте. Приготвил съм всичко необходимо.
Двамата мъже влязоха в къщата. Кучето ги последва. Адамс извади две чаши.
— Ще пиете ли кафе?
— С удоволствие.
Немската овчарка седна до Рап. Близостта й го изнервяше.
Адамс сипа кафето и се обърна.
— Не обичате кучета, нали? — попита.
— Ами… не особено.
Адамс му подаде чашата.