— Искаш да кажеш, че той се побърква, така ли?
— Грубо казано, да… Но успяхме да се доберем до огромни количества информация. Научих някои интересни неща, които ще ни позволят да проникнем в…
— Добре, Джейн — прекъсна я Кенеди. — Трябва да му зададеш този въпрос, за Ясин. И колкото по-бързо получа отговора, толкова по-добре. Сега трябва да затварям. Обади ми се, когато разбереш нещо. — С тези думи Кенеди затвори телефона и се обърна към новодошлите.
— Какво не е наред? — попита Флъд.
— Може би ще имаме проблем — отвърна Айрини.
— Какъв?
— Не съм сигурна, но се надявам да разбера до няколко часа. Полковник Файн остави съобщение за вас.
— Чудех се кога ли ще се намесят — промърмори Стансфийлд.
— Полковникът заяви, че ще направят всичко, за да се защитят — каза Кенеди.
— Браво на него — възкликна сухо Флъд. — Поне някой все още държи оръжието си в тази бъркотия.
— Какво стана, след като излязох? — попита Айрини.
Четиримата се разположиха в креслата и генерал Флъд започна да обяснява каква стратегия е предложил вицепрезидентът. По израженията на тримата мъже Кенеди разбра, че нещата ще се влошават.
32.
Вратата беше толкова гореща в единия край, че Уорч можа да задържи дланта си върху нея само няколко секунди. Цяла нощ бръмченето на бормашината не бе преставало. По лицата на уморените агенти се четеше примирение.
За да влоши още повече положението, Хейс беше наредил на всички да оставят оръжията си на малката масичка в единия край на стаята. Президентът искаше да е съвсем ясно, че не желае някой да се прави на герой. Според него нямаше смисъл да се пролива още кръв. Уорч се беше опитал да възрази, но заповедта не подлежеше на обсъждане.
Специалният агент все още стоеше до вратата на бункера, когато към него се приближи Хейс и долепи длан до металната повърхност.
— Става все по-топло.
— Да — отвърна Уорч.
— Някакви идеи?
— Нямам.
Хейс направи знак на Уорч да го последва. Отидоха до дивана и седнаха един до друг.
— Джак, престани да се обвиняваш — заговори президентът. — Няма какво повече да направим.
— Аз никога не се предавам, сър.
— Това е прекрасно, но искам да знаеш, че оценявам всичко, което направихте ти и твоите хора.
— Благодаря.
В главата на Уорч отдавна се въртеше един и същ въпрос. Тъй като президентът беше в добро настроение, специалният агент събра смелост:
— Кой беше този принц и как успя да влезе при вас, сър?
Хейс не преставаше да мисли за случилото се и за срещата в Оперативната зала преди три дни. На тази среща той беше одобрил отвличането на Фара Харут. Тогава беше видял черно-бяла снимка на Рафик Азис. Снимката беше стара, но очите му бяха направили огромно впечатление. Беше запомнил очите.
— Не съм сигурен, но мисля, че беше Рафик Азис. Или, ако не е бил той, е бил някой от хората му.
Уорч кимна.
— Казах ви за обаждането, което получих от Айрини Кенеди точно преди да атакуват. — Хейс кимна в отговор. — Никога не съм виждал този човек на снимка, но който и да е бил онзи в Овалния кабинет, никак не харесах погледа му.
— Аз видях негова снимка, но беше доста стара.
— Сър, ще ви разбера, ако не искате да ми отговорите. — Хейс кимна. Агентът продължи: — Имам подозрения, но бих искал да знам със сигурност. Какво са предложили тези терористи на Демократическата партия, че са получили лична среща с вас?
Хейс се замисли. Политическите му инстинкти казваха да не отговаря на въпроса.
Алчността беше показала грозното си лице. Намираха се в това положение заради един корумпиран партиен лидер! Хейс знаеше как е най-правилно да постъпи. После, когато всичко приключеше, адвокатите и съветниците му щяха да настояват да мълчи, да не казва нищо.
Хейс заразказва на Уорч какво се бе случило.
Азис се беше ухилил от ухо до ухо. Гледаше по телевизията как специалистите правеха анализ на всяка дума от речта му. Беше облякъл отново камуфлажната си униформа и седеше в Оперативната зала. Държеше дистанционното управление в ръка и гледаше едновременно шест канала. Най-голямо внимание отделяше на Ен Би Си, който беше пуснал на централния голям екран, но всеки път, когато видеше на екрана на другите телевизори да се показва човек от ФБР, мигновено включваше звука.
Анализът, който правеха, беше точно такъв, какъвто очакваше. Засега любимото му изказване беше на един баптистки свещеник, който беше отбелязал „голямата доза религиозна толерантност в речта на господин Азис“.
Всички тези хора един през друг се надпреварваха да говорят за мирното решаване на кризата, все едно този момент щеше да настъпи скоро. Говореха неща като: „Сега топката е в ръцете на вицепрезидента Бакстър. Ако иска да намери мирно решение на проблема, това ще е най-големият му шанс.“ На Азис такива думи му харесваха. Това означаваше, че няма повече да упражняват натиск върху него. Ако всичко продължеше по план, скоро той щеше да постави последното си условие и щеше да си замине за родината. Щатите щяха да се съгласят и с последното му искане и заедно със съюзниците си отново щяха да започнат да търгуват с Ирак. Докато на масата на преговорите не се намесваха оръжията за масово унищожение, всички щяха да са съгласни с изключение на Великобритания и Израел.