Командосът направи знак на Адамс да дойде. Възрастният мъж бързо слезе по стълбите, като държеше монитора в ръце. След това прокара черния кабел под вратата.
Когато Адамс премести камерата наляво, на монитора се показаха чифт обувки. Рап хвана ръката на Адамс и я издърпа назад. След като изчакаха няколко секунди, двамата мъже тръгнаха обратно към скривалището си.
В началото беше ядосана, но постепенно гневът й изчезна. „Отвратително“, каза си. За какъв се мислеше този задник? Как си позволяваше да я съди? Та той не я познаваше! Беше от онези арогантни мъже, които си мислят, че всичко им е позволено. Кой беше той, по дяволите? Но през цялото време един глас в главата й повтаряше: „Той е човекът, който си рискува живота, за да те спаси.“
След като размисли, Анна реши, че всъщност не се е държала много добре.
Асансьорът спря на втория етаж и без да чака, Адамс включи монитора, за да провери картината от поставените камери. Междувременно Рап се опитваше да реши какво да предприемат, преди да се обадят отново в Ленгли. Когато се върнеха обратно в тайната стая, той щеше да накара Адамс отново да провери чертежите и да предложи други възможности. От друга страна, в стаята седеше Райли. А тя и бездруго знаеше прекалено много!
Адамс провери всички камери и съобщи, че по коридора няма никой.
— Когато стигнем в тайната стая, вие двамата с Анна ще излезете навън, докато аз говоря с Ленгли — каза Рап.
По лицето на Адамс се изписа протест.
— Какво има?
— Мисля, че прекаляваш. — Рап се намръщи. Милт веднага додаде: — Малко… Искам да кажа, че не е необходима цялата тази секретност…
— Тя е репортерка. Точка. Хайде да вървим — твърдо каза Мич.
Адамс прибра монитора. Пръв излезе Рап, а Адамс го последва, като затвори вратата след себе си. Прекосиха коридора и спалнята и отново се озоваха в дрешника пред тайната врата.
— Остани тук — каза Рап. — Гледай монитора, за да си сигурен, че не идва никой. Ще оставя вратата отворена. При първия знак за някакви неприятности влезте вътре.
Без да чака отговор, отвори вратата. Райли седеше в ъгъла, където я бяха оставили.
— Бързо се върнахте.
Рап протегна ръка й помогна да се изправи. Сетне я избута в дрешника и затвори вратата.
— Железния вика контролната зала. Край — каза по радиостанцията.
Женски глас помоли да изчака. Десетина секунди по-късно се обади Томас Стансфийлд.
— Какво открихте?
— Нищо, сър. Пред вратата стои часови. Не можахме да стигнем до бункера.
— Къде е часовият?
— В мазето на трето ниво. Застанал е при вратата към котелното и бункера. — Настъпи кратко мълчание и Рап си представи как помощниците разпъват чертежи.
— Имаш ли представа защо са го оставили там? — попита отново директорът.
— Не мога да кажа със сигурност, сър. Вероятно за да са сигурни, че никой друг няма да се опита да влезе през шахтата. Или за да пази този Ясин.
Рап чу въздишка в слушалката.
— Съгласен съм. Можете ли да намерите начин да го накарате да се махне оттам?
— Може би. — Рап се замисли. — Дайте ми още десет минути.
И остави слушалката. Какво щяха да правят с репортерката? Той отвори вратата. Адамс и Райли си говореха шепнешком. Рап повика Адамс с ръка.
— Ти ще трябва да останеш тук — каза на Райли.
— Тя има да ти казва нещо — придърпа момичето Адамс.
Рап срещна изумрудения поглед на Райли. Предишното й високомерно и егоистично отношение се беше изпарило. След няколко секунди Рап се отдръпна и им направи път да влязат.
36.
Тюлените не обичаха да стоят и да чакат, имаше работа за вършене. Особено когато някой от другарите им е загинал. Командир Харис искаше да вземе участие в операцията и въпреки че не би го споделил с началниците си, искаше да застреля собственоръчно всички терористи. До един.
В момента Харис изкачваше стълбите на Старата поща на кръстовището на Дванайсета улица и Пенсилвания Авеню. Беше дошъл пеша дотук от командния пункт при Белия дом заедно с огромния Мик Ривърс. Хората му бяха по местата си.
Медиите бяха пощурели. Политиците бяха налапали стръвта, която Азис им бе хвърлил с високопарната си реч, и Харис подозираше, че е възможно да му бъде наредено да прекрати участието на „Тюлен — Група 6“ в операцията.
Имаше обаче и друга възможност. От предишни случаи лейтенант Харис знаеше, че понякога Пентагонът решава да пожертва някого, за да се стигне до приемливо решение. Обикновено човекът, когото хвърляха на медиите, беше командирът на звеното, което се бе провалило. В настоящия случай — лейтенант-командир Харис.
Харис беше облечен в черен гащеризон. Учудващо двамата с Мик Ривърс не привлякоха много внимание върху себе си. През третия ден от началото на кризата зяпачите наоколо бяха свикнали да виждат тежковъоръжени мъже в маскировъчни дрехи. И двамата бяха оставили автоматите си при командния пункт, но на коланите им висяха кобурите на четирийсет и пет калибровите им „Хеклер и Кох“.