Флъд погледна Стансфийлд умолително. Директорът на ЦРУ поклати отрицателно глава.
— Какво искате да направя? — попита генералът. В гласа му прозвуча примирение.
— Искам да ме държите информиран и да не предприемате нищо, което може да доведе до още насилие.
— Разбрано, сър.
Разговорът приключи. Генерал Флъд затвори, без да се интересува дали Бакстър е все още на телефона. Същото направи и Кинг. Сетне тръгна към бюрото на шефа си.
— Справи се страхотно — възкликна възторжено. — Сега, както виждам аз нещата, има няколко факта, които работят в наша полза. Първо, информацията, с която разполагат, е малко несериозна според мен. Искам да кажа, че не можем да вярваме на Израел за каквото и да било точно сега. Второ… — Кинг потупа брадичката си с пръст. — Има различни гледни точки. Дали животът на президента е по-ценен от живота на петдесет негови сънародници? Тук може да се спори доста. Нито един американски живот не е по-ценен от друг американски живот.
Бакстър се намръщи.
— Хайде стига, Далас. Кой ще се хване на тия глупости?
— Средностатистическият гражданин. Дори Флъд да се окаже прав, в което се съмнявам, не сме длъжни да щурмуваме сградата. С изключение на голямата издънка в началото този Азис засега се държи прилично. Досега не е поискал нещо, което да не можем после да оправим. Освен това, с малки изключения, американският народ иска кризата да стигне до мирно решение. Мисля, че трябва да продължим да следваме нашата политическа линия, Шърман. Ако не ни предоставят доказателства, че президентът е в опасност, няма да си мърдаме пръста. Сега уреди онези решения да бъдат приети в Обединените нации до довечера и утре Азис ще пусне още една трета от заложниците. Това ще бъдат две трети, които ти ще си спасил. — Кинг замълча и зарея поглед през прозореца. Изведнъж през ума му проблесна мисъл. Ако избиеха всички терористи, проблемът му щеше да бъде решен!
— Далас, за какво се замисли? — попита Бакстър.
— За нищо. Просто се опитвам да преценя нещо.
Джак Уорч правеше коремни преси. Предпочиташе ги пред лицевите опори. Всеки ден правеше по двеста коремни преси, за да поддържа форма, а сега — за да си запълва времето.
Спря за момент и погледна към купчината оръжия на масата. Гледката го дразнеше. Най-добрите бодигардове в света се намираха тук, в това помещение, а президентът искаше да се предадат. Специалният агент бе убеден, че има и друг начин.
Тогава се сети. Оставаха му още три коремни преси. Той скочи на крака. Разполагаше с деветима агенти. Трябваше да му дойде наум по-рано. Сега, развълнуван, той седна на леглото, за да премисли плана си, да разгледа всички възможности и да реши как точно да го представи на президента.
38.
Стансфийлд позволи на генерал Флъд да изпусне малко пара. Генералът крачеше пред бюрото му и размахваше ръце, докато директорът на ЦРУ от време на време се съгласяваше с него. Разузнавачът ветеран знаеше, че Бакстър ще им забрани да действат, и вече мислеше с три хода напред. Той можеше да предупреди генерал Флъд за реакцията на Бакстър, но беше по-добре да има ядосан генерал до себе си.
Започваше трудната част. Стансфийлд знаеше, че вицепрезидентът никога няма да дръпне спусъка. Трябваше да направят нещо, преди да е станало по-лошо. Бакстър само се опитваше да печели време. Фактът, че при толкова тежка криза вицепрезидентът реагираше по такъв начин, правеше трудното му решение много по-лесно.
Томас Стансфийлд беше решен да стори нещо, което през цялата си петдесетгодишна кариера си бе позволил само веднъж. Решението му можеше да провали кариерата му и да опетни името му, но той беше готов да поеме риска. Все още държеше скритите си асове и сега беше моментът да ги използва.
Генерал Флъд приличаше на треньор по футбол, който се кара на отбора си на полувремето. Стансфийлд го гледаше как крачи напред-назад, като не спира да размахва юмруци и да ръси ругатни. Постепенно генералът намали децибелите.
— Ти май не го приемаш много навътре, а? Президентът е в опасност. Сега разбирам защо Азис поставяше исканията си през толкова дълги интервали. Нуждаел се е от време.
Стансфийлд кимна. Беше време да опипа почвата.
— Да, но какво можем да направим по този въпрос? Ако Бакстър не ни даде одобрението си, оставаме с вързани ръце.
— Няма какво да направим. Този идиот дава заповедите и ако не намерим начин да го убедим, че трябва да атакуваме, ще стане още по-лошо.