— Здрасти — каза Билбо. — Тъкмо се чудех дали ще се появиш.
— Радвам се да те заваря видим — отвърна вълшебникът и седна на един стол. — Исках да те настигна за няколко прощални думи. Усещаш, предполагам, че всичко мина великолепно и по плана.
— Да. Макар че оня блясък беше неочакван — направо ме слиса, да не говорим за останалите. Твой финален щрих, предполагам?
— Точно така. През всички тези години съумя благоразумно да опазиш пръстена в тайна, та сметнах за необходимо да поднеса на гостите някакво друго обяснение за внезапното ти изчезване.
— И да ми провалиш шегата. Ти, старче, си на всяко гърне похлупак — разсмя се Билбо, — но предполагам, че както винаги знаеш какво правиш.
— Знам… ако изобщо знам нещо. Но в тая история не съм много наясно. Сега трябва да сложим точка. Ти си направи шегата, разтревожи или обиди повечето си роднини и осигури на всички в Графството тема за разговор за цели девет дни, а по-вероятно — за деветдесет и девет. Продължаваш ли?
— Да, продължавам. Вече ти казах — чувствам, че ми е нужен отпуск, много дълъг отпуск. Навярно окончателен — не вярвам да се върна. Всъщност не мисля за връщане и вече направих необходимото. Стар съм, Гандалф. Може да не изглеждам, но започвам да го усещам в дъното на сърцето си. Добре запазен, да-да! — изсумтя той. — А пък аз се чувствам съвсем изтънял, някак си разтеглен, разбираш ли — като масло, размазано върху прекалено голяма филия. Не е редно това. Трябва ми промяна.
Гандалф го гледаше изпитателно и строго.
— Да, не е редно — замислено каза той. — Мисля, че в края на краищата твоят план май ще е най-добър.
— Е, тъй или иначе, вече съм решил. Искам отново да видя планините, Гандалф — планините; а после да си намеря кътче за отдих. В мир и покой, без купища роднини да си пъхат носа навсякъде, без тия проклети опашки от гости пред звънеца. Може да открия местенце, където да довърша книгата си. Измислих й чудесен край: и оттогава насетне той живя щастливо чак до края на дните си.
Гандалф се разсмя.
— Дано да е така. Но както и да свърши книгата, никой няма да я прочете.
— О, не се знае — що са дни, пред нас са. Фродо вече е чел, докъдето съм стигнал. Нали ще хвърляш на Фродо по някое око?
— Даже по две очи, стига да не са заети другаде.
— Разбира се, той щеше да дойде с мен, ако го бях помолил. Всъщност точно преди празника ми го предложи. Но още не го желае истински. Преди смъртта си искам за сетен път да видя Дивите земи и Планините, а той още е влюбен в Графството, в горите, полята и рекичките. Сигурно ще му е добре тук. Естествено, оставям му всичко освен няколко дреболии. Надявам се да бъде щастлив, когато свикне сам да се оправя. Време беше да си поеме съдбата.
— Всичко? — запита Гандалф. — И пръстена ли? Ти се съгласи. Не забравяй.
— Ами… ъ… да… май че и него — заекна Билбо.
— Къде е?
— В един плик, ако искаш да знаеш — нетърпеливо каза Билбо. — Ей там, на полицата над камината. А, не! Ето го в джоба ми! — Той се поколеба и тихичко си промърмори: — Чудна работа! Да, защо пък не в края на краищата? Защо да не си остане там?
Гандалф отново се втренчи в Билбо и очите му заискриха.
— Мисля, Билбо — кротко каза той, — че на твое място бих го оставил. Не искаш ли?
— Ами да… и не. Щом стигнахме дотам, мога да кажа, че изобщо не ми харесва да се разделям с него. И не виждам защо трябва да го сторя. Защо ме принуждаваш? — запита той със странно изменен, изтънял от подозрение и неприязън глас. — Душата ми вадиш за тоя пръстен, а никога не си ми досаждал за другите неща, с които се сдобих по време на пътешествието.
— Така е, но бях длъжен да ти вадя душата — отвърна Гандалф. — Исках да зная истината. Тя е важна. Вълшебните пръстени са… е, те са си вълшебни — редки и странни. Да речем, че съм имал професионален интерес към твоя пръстен и все още се интересувам. Бих искал да го зная къде е, щом отново започваш странстването си. Пък и мисля, че достатъчно дълго стоя у тебе. Той няма вече да ти е нужен, Билбо, освен ако не допускам огромна грешка.
Билбо се изчерви, очите му гневно светнаха. Добродушното му лице злобно се изкриви.