— Защо не? — извика той. — И изобщо какво ти влиза в работата да знаеш как се разпореждам с нещата си? Мой си е. Аз го намерих. При мен дойде.
— Да, да — съгласи се Гандалф. — Недей да се ядосваш.
— Ти си виновен, че се ядосвам. То си е мое, казвам ти. Само мое. Безценното ми. Да, безценното ми.
Лицето на вълшебника си оставаше сериозно и внимателно, единствено блясъкът в дълбоките му очи издаваше, че е изненадан и дори разтревожен.
— И преди са го наричали така — каза той, — само че други.
— А пък сега го казвам аз. И защо не? Какво че Ам-гъл някога казваше същото? Вече е мое, не негово. И ще го задържа, това е последната ми дума.
Гандалф се изправи и сурово изрече:
— Безумец ще бъдеш, ако го сториш, Билбо. Всяка твоя дума доказва това. Той прекалено яко се е вкопчил в тебе. Остави го! Тогава и той ще те остави на свобода.
— Ще правя каквото ми хрумне и ще ходя където си искам — упорито заяви Билбо.
— Хайде, хайде, добри ми хобите — каза Гандалф. — През целия си дълъг живот беше мой приятел и ми дължиш нещичко. Хайде! Изпълни обещанието, остави го!
— Ама ако искаш да ми отнемеш пръстена, кажи си го направо! — извика Билбо. — Но няма да го получиш. Няма да си дам безценното, тъй да знаеш.
Ръката му се плъзна по дръжката на малкия меч.
Очите на Гандалф пламнаха.
— Скоро ще дойде и моят ред да се разгневя. Само да го повториш! Тогава ще видиш Гандалф Сивия без наметало.
Той пристъпи към хобита и сякаш заплашително израсна: сянката му изпълни стаичката.
Задъхан, Билбо отстъпи към стената, вкопчил ръка в джоба си. Двамата стояха неподвижно, втренчени един в друг, и въздухът в стаята тихо звънтеше. Хобитът усещаше очите на Гандалф, приковани върху него. Ръцете му бавно се отпуснаха и той затрепери.
— Не знам какво те прихвана, Гандалф — промърмори той. — Никога не си бил такъв. Какво толкова? Мой си е, нали? Аз го намерих и Ам-гъл щеше да ме убие, ако не го бях задържал. Нека разправя каквото си ще, но аз не съм крадец.
— Никога не съм казвал, че си — отвърна Гандалф. — И аз не съм. Не се мъча да те ограбя, а да ти помогна. Искам да ми вярваш както преди.
Той се обърна. Сянката изчезна и Гандалф сякаш отново се смали — побелял, прегърбен и разтревожен старец.
Билбо разтърка очи.
— Съжалявам — прошепна той. — Нещо ми стана. И все пак какво облекчение би било да се отърва от грижите за него. Напоследък толкова ми се е задълбал в ума. Понякога ми се струва, че ме наблюдава като око. И знаеш ли, все искам да го надяна и да изчезна или пък се чудя дали не е изчезнал и го вадя да проверя. Опитах се да го държа под ключ, но открих, че нямам покой, щом не е в джоба ми. Не знам защо. И като че не мога да реша.
— Тогава се довери на мен — каза Гандалф. — Аз отдавна съм решил. Върви си и го остави. Откажи се от него. Дай го на Фродо и аз ще го наглеждам.
Билбо постоя напрегнат и нерешителен. След малко въздъхна.
— Добре произнесе той с усилие. — Тъй ще направя. — После вдигна рамене и печално се усмихна. — Нали тъкмо затова беше цялата тая история с празника: да раздам куп подаръци, та покрай тях и с него да се разделя по-леко. Не че наистина е по-леко, но би било жалко всички приготовления да отидат на вятъра. Съвсем ще се развали шегата.
— Правилно, ще отнеме единствения смисъл, който виждах в тая работа — потвърди Гандалф.
— Много добре, давам го на Фродо заедно с всичко останало. — Билбо си пое дъх. — А сега наистина трябва да тръгвам, че току-виж ме изненадал. Вече се сбогувах и няма да издържа, ако се наложи да го повтарям.
Той взе раницата и тръгна към вратата.
— Пръстенът още е в джоба ти — обади се вълшебникът.
— Ами да, там е! — викна Билбо. — И завещанието е там, и другите документи. Най-добре вземи да го предадеш вместо мен. Така ще е най-сигурно.
— Не, не ми давай пръстена — възрази Гандалф. — Остави го на полицата. Там ще е в безопасност, докато дойде Фродо. Аз ще го чакам.
Билбо извади плика, но тъкмо посягаше да го остави до часовника, ръката му трепна и пакетът падна на пода. Преди той да успее да го вдигне, вълшебникът се наведе, хвана го и го сложи на място. По лицето на хобита отново пробягна гневна тръпка. Но в следващия миг то се разведри и Билбо се разсмя.
— Е, това беше — каза той. — А сега да бягам.
Двамата минаха в хола. Билбо взе от поставката любимия си бастун и изсвири с уста. Три джуджета изскочиха от стаите, където работеха.