Още преди да прекосят планините, хобитите вече се делели на три донякъде различни рода: Твърдоноги, Запасливци и Дъждокрийци. Твърдоногите били мургави, дребни, голобради и босоноги, имали сръчни ръце и пъргави нозе, а любимите им места били възвишенията и хълмистите склонове. Запасливците били по-едри и широкоплещести, с мощни ръце и крака. Предпочитали равнините и речните долини. Дъждокрийците били по-високи и по-стройни от останалите, имали светла кожа и коса и обичали дърветата и горите.
В древните времена Твърдоногите често общували с джуджетата и дълго живели в подножията на планините. Те рано потеглили на запад и пребродили Ериадор чак до Бурния връх, докато другите още си стояли в Дивите земи. Това бил най-нормалният, най-представителният и най-многообразният хобитов род. Имали склонност към заседнал живот и най-дълго запазили потомствения обичай да живеят в тунели и дупки.
Запасливците се задържали дълго по бреговете на Великата река Андуин и не се плашели чак толкова от хората. Подир Твърдоногите те също потеглили на запад, сетне слезли на юг по течението на Шумноструйка. Мнозина от тях се заселили между Тарбад и границите на страната Дун, преди отново да се прехвърлят на север.
Дъждокрийците, най-малобройните, били северняшки род. За разлика от останалите хобити, те дружели с елфите и били по-изкусни в словата и песните отколкото в занаятите. В древността предпочитали лова пред земеделието. Те пресекли планините северно от Ломидол и се спуснали по река Скрежноблик. В Ериадор скоро се размесили с другите родове, но бидейки малко по-смели и предприемчиви, често се издигали като предводители и вождове на кланове сред Твърдоногите и Запасливците. Дори по времето на Билбо яката дъждокрийска жилка все още си личала сред най-почитаните родове, например Туковци или Господарите на Фуков край.
В западните области на Ериадор, между Мъгливите и Лунните планини, хобитите заварили хора и елфи. Там още живеели последните Дунеданци, потомци на кралете, които някога доплавали от Задмория, ала редиците им бързо се топели и земите на Северното кралство запустели надлъж и нашир. За пришълците имало място в изобилие и не след дълго хобитите започнали да създават спретнати общини. По времето на Билбо повечето ранни поселения отдавна били изчезнали и забравени, но едно от първите значителни селища, макар и позападнало, все още съществувало — Брее, сред гората Кестенака, на около четиридесет мили източно от Графството.
Няма съмнение, че тъкмо в ония ранни дни хобитите се научили на четмо и започнали да пишат буквите на Дунеданците, които от своя страна отдавна били заимствали това изкуство от елфите. Пак по онова време те забравили прежните си наречия и оттогава насетне заговорили на Общия език, наричан Западняшки и общоприет из всички земи на кралете от Арнор до Гондор, по цялото Морско крайбрежие от залива Белфалас до Лунния залив. От миналото все пак запазили някои свои думи, названията на месеците и дните, както и множество лични имена.
По онова време хобитовите легенди за пръв път се превръщат в история с точно летоброене. През 1601 година на Третата епоха братята Дъждокрийци Марчо и Бланко потеглили от Брее и като получили разрешение от Великия крал във Форност1, пресекли мътната река Барандуин, последвани от безчет хобити. Те минали по Сводокаменния мост, съграден в славните времена на Северното кралство, и взели за своя родина цялата земя отвъд реката, чак до Далечните ридове. От тях се изисквало само да поддържат в изправност Големия мост и всички останали мостове и пътища, да помагат на кралските вестоносци и да признават владетеля.
1
Според летописите на Гондор това е бил Аргелеб II, двадесетият крал от Северната династия, прекъсваща триста години по-късно при владичеството на Арведуи. — Б.а.