— „Някои“! — викна Фродо. — Искаш да кажеш Ото и Лобелия. Отвратително! Бих им отстъпил Торбодън и всичко друго само да можех да върна Билбо и пак да се скитаме по полята. Обичам Графството. Но започна да ми се иска да бях заминал с него. Питам се дали някога ще го видя пак.
— И аз — каза Гандалф. — И за много други неща се питам. А сега сбогом! Пази се! Очаквай ме особено когато е най-невероятно! Сбогом!
Фродо го изпрати до вратата. Гандалф му махна за сбогом и потегли с удивително бърза крачка, ала Фродо помисли, че старият вълшебник изглежда необичайно прегърбен, сякаш влачеше огромен товар. Свечеряваше се и загърнат в плаща си, той бързо изчезна в полумрака. Дълго време мина, преди Фродо да го види пак.
Глава 2
Сянката на миналото
Клюките не заглъхнаха нито за девет, нито за деветдесет и девет дни. Не само в Хобитово, но и в цялото Графство второто изчезване на господин Билбо Торбинс бе обсъждано повече от година, а се запомни за много по-дълго. То се превърна във вечерна приказка край камината за малките хобитчета; накрая Лудия Торбинс, който има навика да изчезва сред гръм и мълнии и да се завръща с торби злато и елмази, стана любим легендарен герой и така просъществува дълго след като бяха забравени истинските събития.
Но междувременно общественото мнение в околностите смяташе, че Билбо, който винаги си е бил малко смахнат, най-сетне е полудял окончателно и е хукнал накъдето му видят очите. После несъмнено е паднал в някое езеро или река, достигайки трагичен, но съвсем навременен край. Вината обикновено се хвърляше върху Гандалф.
— Ех, ако онзи проклет магьосник остави Фродо на мира, може би момчето ще улегне и ще се повслуша в здравия хобитов разум — казваха мнозина.
По всичко личеше, че вълшебникът е оставил Фродо на мира и момчето е улегнало, но не се забелязваше кой знае какво вслушване в здравия хобитов разум. Всъщност Билбовата слава на чудак тутакси се прехвърли върху него. Той отказа да носи траур и на следващата година отпразнува сто и дванадесетия рожден ден на Билбо, като го нарече празник на стоте кила. Но това название се оказа твърде скромно — поканени бяха двадесет гости, които бяха засипани е дъжд от вино и град от ястия, както казват хобитите.
Някои бяха шокирани, но Фродо продължи година след година да празнува рождения ден на Билбо, докато всички привикнаха. Казваше, че не вярва Билбо да е умрял. Когато го питаха: „Ами къде е тогава?“, той вдигаше рамене.
Също както Билбо той живееше сам, но имаше многобройни приятели, особено сред онези млади хобити (предимно потомци на стария Тук), които още от деца обичаха Билбо и често се бяха навъртали из Торбодън. Сред тях бяха Фолко Многознай и Фредегар Болгер, ала Фродо дружеше най-вече с Перегрин Тук (обикновено наричан Пипин) и Мери Брендифук (истинското му име беше Мериадок, но рядко се сещаха за това). Скитосваше с тях из Графството, но най-вече бродеше сам и за изумление на здравомислещия народ понякога го забелязваха да се разхожда под звездите далеч от къщи, сред хълмове и гори. Мери и Пипин подозираха, че и той като Билбо от време на време навестява елфите.
С течение на времето започнаха да забелязват у Фродо същите признаци на добра „запазеност“ — на вид си оставаше як и енергичен хобит, току-що закръглил трийсетицата. „Някои обират всичкия късмет“ — мърмореше народът, ала едва когато Фродо наближи почтената петдесетгодишна възраст, съседите започнаха да се съмняват.
Колкото до Фродо, след първоначалните вълнения той откри, че не е зле да бъде носител на титлата Големия господин Торбинс от Торбодън. Няколко години живя напълно щастливо, без много да му мисли за бъдещето. Но неусетно и за самия него в сърцето му постепенно нарастваше съжаление, че не е заминал с Билбо. Понякога, особено наесен, го налягаха мисли за Дивите земи и в сънищата му като странни видения нахлуваха Планините, които никога не бе виждал. Започна да си казва: „Някой ден може и аз да пресека Реката.“ — „По-късно“ — отговаряше другата половина на ума му.
Така вървяха нещата, докато изтичаше петото му десетилетие и наближаваше половинвековният му юбилей. Той усещаше, че числото петдесет е някак си знаменателно (или злокобно); във всеки случай именно на тази възраст приключенията ненадейно бяха връхлетели върху Билбо. Фродо изгуби покой и старите пътеки му се струваха много утъпкани. Загледан в картите, той се питаше какво ли има извън тях — начертаните в Графството карти обикновено оставяха бели полета отвъд границите му. Взе да броди все по-надалеч и все по-често излизаше сам, а Мери и другите му приятели тревожно го следяха. Нерядко го виждаха да крачи, увлечен в разговор с незнайните пътници, които започнаха по това време да се появяват в Графството.