— Ужасно! — прошепна Фродо.
Отново настъпи дълго мълчание. Откъм градината се чуваше как Сам Майтапер подрязва тревата.
— Откога ти е известно това? — запита най-сетне Фродо. — И какво знаеше Билбо?
— Билбо знаеше само толкова, колкото ти е разказвал, сигурен съм — отвърна Гандалф. — Макар че обещах да те наглеждам, той никога не би ти предал нещо, което смята за опасно. Мислеше, че пръстенът е много красив и полезен в някои случаи, а ако забелязваше нещо объркано или странно, приписваше го на себе си. Казваше, че му се е „задълбал в ума“, и вечно се тревожеше за него, но не подозираше, че вината е в пръстена. И все пак бе открил, че този чудноват предмет се нуждае от надзор — невинаги имаше еднакъв размер й тегло, странно се свиваше или разширяваше и можеше внезапно да се изплъзне от пръста, където преди малко е стоял стегнато.
— Да, той ме предупреди за това в последното си писмо — потвърди Фродо, — затова никога не го свалям от верижката.
— Много разумно. Но Билбо изобщо не свързваше дълголетието си с пръстена. Заслугата приписваше изцяло на себе си и много се гордееше с това. Макар че го обхващаха смут и безпокойство. Изтънял и разтеглен, казваше той. Признак, че пръстенът поема властта.
— Откога знаеш това? — отново запита Фродо.
— Откога знам? — повтори Гандалф. — Много неща знам, Фродо, известни само на Мъдрите. Но ако имаш предвид този пръстен, е, може да се каже, че все още не знам. Трябва да направя последната проверка. Но вече не се съмнявам в догадката си. Кога започнах да се досещам? — промърмори той, потънал в спомените си. — Чакай да видя… Билбо намери пръстена в оная година, когато Белият съвет прогони Тъмната сила от Мраколес, точно преди битката на Петте армии. Сянка легна в сърцето ми тогава, макар още да не знаех от какво се боя. Често се питах как е успял Ам-гъл да се докопа до Великия пръстен, защото бе явно, че е Велик — това поне бе ясно от самото начало. После чух странния разказ на Билбо как го „спечелил“ и не можах да повярвам. Когато най-сетне изтръгнах истината от него, веднага разбрах, че той се мъчи да постави извън всякакво съмнение правата си върху пръстена. Също като Ам-гъл с неговия „подарък за рождения ден“. Лъжите прекалено си приличаха, за да ги приема спокойно. В пръстена очевидно се криеше зловредна сила, която веднага започва да гризе притежателя му. Това бе първото истинско предупреждение, че нещо не е наред. Често казвах на Билбо, че такива пръстени не бива да се използват, но това го обиждаше и гневеше. Нямаше какво да сторя. Не можех да му го отнема, без да причиня още по-голямо зло, пък и нямах право на това. Можех само да гледам и да чакам. Навярно бих се посъветвал със Саруман Белия, ала винаги нещо ме удържаше.
— Кой е той? — попита Фродо. — Досега не съм чувал за него.
— Може би — отвърна Гандалф. — Хобитите не го интересуват, или поне не го интересуваха. Но той е велик сред Мъдрите. Водач е на моя орден и стои начело на Съвета. Дълбоки са знанията му, ала с тях порасна и гордостта му — злобно посреща той всяка чужда намеса. Науката за големите и малките елфически пръстени — ето неговата област. Отдавна ги изучава, търсейки изгубените тайни на тяхната изработка, ала когато Съветът обсъждаше въпроса за Пръстените, всички разкрития на Саруман противоречаха на страховете ми. Съмненията у мен задрямаха… но с неспокойна дрямка. Аз продължавах да бдя и да чакам. С Билбо всичко изглеждаше наред. Годините минаваха. Да, минаваха, сякаш без да го докоснат. Той не изглеждаше състарен. Сянката отново ме налегна. Ала си казах: „В края на краищата по майчина линия той произхожда от дълголетен род. Има време. Чакай!“ И аз чаках. До нощта, когато той напусна този дом. Думите и делата му тогава ме изпълниха със страх, който никакви думи на Саруман не можеха да успокоят. Най-сетне знаех, че нещо мрачно и гибелно напряга сили. И посветих изминалите години на една цел — да открия истината.