Единственото истинско длъжностно лице в Графството по това време бил кметът на Голям Дълбалник (или на Графството), избиран всеки седем години на Свободния панаир на Белите ридове в средата на лятото, така наречения Сгъниден. Като кмет той почти нямал задължения, освен да заема почетното място на пиршествата по случай официалните празници на Графството, а те не били малко. Но към кметството се прибавяли и длъжностите на Главен пощальон и Пръв шѝриф, тъй че той ръководел вестоносците и стражата. Това били единствените служби в Графството и вестоносците били къде-къде по-многобройни и натоварени от стражите. Далеч не всички хобити били грамотни, но ония, които можели, пишели непрекъснато на всичките си приятели (и част от познатите), живеещи на повече от половин ден път.
Шѝрифи било името, с което хобитите наричали своята полиция или по-скоро подобие на полиция. Естествено, те не носели униформи (не били и чували за подобно нещо), а само по едно перо на шапките си и в действителност били не толкова полицаи, колкото пъдари, търчащи подир изгубен добитък. С Вътрешна служба се занимавали само дванадесет шѝрифи, по трима на всяка околия. По-голям отряд, допълван при нужда с доброволци, „тършувал по границите“ да не би някой пришълец, голям или малък, да се промъкне и да причини зло на населението.
По времето на нашия разказ броят на Вардияните, както ги наричали, бил нараснал необичайно. Имало много жалби и слухове за чудновати личности и създания, бродещи покрай границите и из граничните области — първият признак, че не всичко е наред, както било всъщност открай време (освен в старите легенди). Малцина забелязвали зловещото знамение и дори Билбо още не си представял накъде вървят нещата. Навършвали се шестдесет години, откакто предприел паметното си пътешествие, и той вече се смятал за старец, макар че хобитите нерядко надхвърляли стоте. Голяма част от богатствата, които донесъл, оставала непокътната. Но каква точно — това не разкривал никому, дори и на любимия си „племенник“ Фродо. И все така криел пръстена, който бил намерил.
4. За намирането на Пръстена
Както се разказва в „Хобитът“, един ден на вратата на Билбо се появил великият вълшебник Гандалф Сивия, придружен от тринадесет джуджета — самия Торин Дъбощит, потомък на крале, и неговите дванадесет спътници в изгнание. За свое безкрайно удивление в едно априлско утро на 1341 година от Летоброенето на Графството той потеглил с тях далеч на изток да търси Великото съкровище — хазната на Планинските крале на джуджетата, скрита под връх Еребор край Дейл. Експедицията завършила с успех и драконът пазител на хазната бил убит. Ала окончателната победа дошла едва след Битката на Петте армии, в която Торин загинал и били извършени множество подвизи. Всичко това не би променило хода на историята и би оставило само няколко реда в дългите анали на Третата епоха, ако не било едно попътно „премеждие“. На път към Дивите земи, в един висок проход на Мъгливите планини, дружината била нападната от орки. Случило се тъй, че Билбо за дълго се изгубил из мрачните подземни галерии на орките и докато напразно опипвал из мрака, ръката му попаднала на пръстен, лежащ на пода на тунела. Той го прибрал в джоба си. За момента това му се сторило чиста случайност.
Опитвайки да открие изхода, Билбо се спускал в недрата на планините, докато не стигнал края на тунела. Далеч от слънчеви лъчи, там се простирало студено езеро, а на скалисто островче сред водата живеел Ам-гъл. Той бил гнусна дребна твар — яхнал малката си лодка, гребял с широки плоски лапи из водата, блещел се из мрака с бледи светещи очи, ловял слепи риби с дългите си пръсти и ги гълтал сурови. Ядял всичко живо, дори орки, стига да можел да ги хване и удуши без бой. Имал си тайно съкровище, придобито преди много, много години, когато още живеел на белия свят — златен пръстен, който правел носителя си невидим. Единствено него обичал, наричал го свое „безценно“ и разговарял с него дори когато не го носел. Защото го криел на тайно място, в една дупка на островчето, и го надявал само ако тръгнел на лов или когато шпионирал орките из галериите.