Дали не са китайците? Да не са го проследили до Лондон? Или британското разузнаване може би го наглежда тайно? Дали пък не са надушили нещо за предишната му работа?
А дали не е Тайната служба на САЩ, която иска да е сигурна, че той е в безопасност? Джак беше първото дете на президент на САЩ, отказало охрана от Тайната служба, с което разтревожи доста хора, и въпреки че службата нямаше задължение да го пази, той не можеше просто така да е сигурен, че не го прави.
Колкото повече се питаше защо му се струва, че го следят, толкова повече смяташе, че е параноик.
Огледа се през рамо на „Кромуел Роуд“. И както всеки път, когато „проверяваше на шест часа“, се оказа, че отзад няма никой.
След няколко минути Джак зави по „Лексам Гардънс“ и погледна часовника си - минаваше полунощ. Ще трябва да си ляга веднага, за да спи пет часа, преди да стане за сутрешното бягане.
Влезе в сградата, като спря на входа още веднъж, за да провери дали не го следят. И този път не забеляза нищо.
Въобразяваше си.
Супер, Джак. На твоите години баща ти е спасявал кралското семейство от стрелци на ИРА и е завладявал руски подводници. А ти дори не можеш да идеш до пъба за една бира, без да те хване шубето.
Мамка му. Вземи се в ръце.
Откакто работеше за Колежа, се стараеше да не изпъква, но осъзна по стълбите към апартамента си, че целта е пълна анонимност. Тук се намираше далече от дома си, сам и можеше, а и трябваше, да промени външния си вид.
Тук реши, че ще си пусне брада и мустаци, ще се подстриже късо, ще се облича различно и че дори ще иде на фитнес, за да се понапомпи.
Тази промяна нямаше да се случи за един ден, знаеше това, но трябваше да я постигне, за да си позволи наистина спокоен живот.
6. Два месеца по-късно
Дино Кадич седеше зад волана на една лада, загледан в редицата луксозни джипове в далечния край на площада. Няколко беемвета, тойоти ландкрузър и мерцедеси стояха един до друг, а зад тях, окъпан в неонови светлини, се намираше един от най-шикозните ресторанти на града.
Хубави коли и хубав ресторант. Но Кадич не се впечатляваше от това.
Пак щеше да го взриви.
На всяко друго място по света този кортеж от коли щеше да означава, че в ресторанта вечеря някой много важен, но тук, в Москва, всеки уважаващ себе си мафиот или относително добре поставен бизнесмен имаше собствен автопарк от скъпи коли и екип охранители. Съдейки по няколкото скъпи коли и охранители със стоманени погледи около тях, Кадич не смяташе, че сега там вечеря някой важен, а по-скоро местен мафиот или корумпиран данъчен служител.
Тазвечерната мишена пристигна пеша - някакъв чуждестранен бизнесмен, важен може би в друга страна, но не и тук. Онзи не беше от подземния свят или пък политик. А само скъпо платен финансов мениджър в сферата на новозараждащи се пазари, англичанин на име Тони Холдейн. След като провери дали това наистина е Холдейн, като влезе в ресторант „Ванил“ малко след седем вечерта, Кадич се позиционира тук, под редицата дървета в далечния край на улицата. Паркира ладата при един монетен апарат на булевард „Гоголевски“ и остана зад волана с телефон в скута и с очи, вперени във входната врата на ресторанта.
Телефонът в скута му трябваше да изпрати сигнал на детонатора в самоделната бомба с размерите на кутия за обувки под буйните листа на една саксия до вратата на ресторанта.
Кадич наблюдаваше от мястото си на сто и двадесет метра как охраната и шофьорите стоят до тази саксия, без да подозират за опасността.
Съмняваше се, че някой от тях ще оцелее при взрива. А и това изобщо не го вълнуваше.
Потропа с пръсти по волана - от нерви, не от скука - и усети как пулсът му се ускорява с всяка минута. Дино може и да се занимаваше с такива неща от много време, но всеки път адреналинът му се вдигаше. От умственото напрежение при разработването и изпълнението на поръчково убийство, очакването на експлозията, мириса на горящи взривоускорители и пластмаса и, да, плът.
За първи път Кадич почувства това вълнение преди двадесет години като млад хърватски боец от войната на Балканите. Когато Хърватска подписа примирие със Сърбия, Кадич осъзна, че войната е твърде приятно нещо и той няма готовност да спре, затова организира група наемници за изпълнение на набези в Босна, където нападаха сръбски армейски патрули от името на босненското правителство. В ЦРУ се заинтересуваха от тази група, обучиха Кадич и хората му и им осигуриха оборудване.