- Какво се е случило между вас двамата, Окс?
Оксли само поклати глава.
Райън разбра, че не е сега моментът да настоява.
- Добре. Разбирам. Но слушай. Искам да разбера какво става. Баща ми ме изпрати да разбера каквото мога за теб, за да видим дали то ще помогне да свържем Таланов с убийствата на Зенит. Ти си имаш своите версии, спомени за разни неща, които си чул, но които са само слухове. Аз трябва да се разровя по-дълбоко и наистина ми трябва помощта ти.
Оксли седна на леглото и отново се зае да пие. Гледаше някъде в далечината, но Райън подозираше, че това е заради спомените, а не заради алкохола.
- Каква помощ? - запита англичанинът.
- Искам да разбера къде за първи път си чул името Таланов - отвърна Джак.
Оксли мигна. Очевидно тези спомени му причиняваха невероятно много болка.
- Трябва да е било около 1989 година - започна бавно той. - Времето всъщност нямаше значение. Аз се намирах в Сиктивкар - затворнически лагер в Коми. Никой не знаеше, че съм англичанин. Нито пък, че съм от МИ-5. Просто още един зек.
- Зек?
- Затворник. Както и да е, там се намирах от няколко години и никак не стоях самотен. Направо си бях много популярен. Достатъчно разбирах от полева медицина, за да поддържам здрави някои от останалите затворници, а и въпреки всичко преживяно имах достатъчно сили, за да ме иска всеки да участвам в работната му група. А това е много важно там.
- Сигурно.
- И все още се водех на работа. Всеки ден опитвах да измъквам информация от хората около себе си. Мислех, че един ден ще избягам, наистина го вярвах, вероятно защото иначе щях да откача без поне малко надежда. Както и да е, обработвах всички затворници, сякаш са източници на информация или агенти. Затворниците знаят разни неща, Райън. През годините научих имената и местата на почти всички секретни военни бази в Съветския съюз. Не че това се оказа важно накрая, но както казах, докато живеех като оперативен агент, дори в лагера, имах живот, имах надежда.
Райън кимна замислен.
- Разбирам те.
- Един ден си вечерям и слушам разговор между двама зекове. Единият от тях започва да разказва какво е правил през деня. Казва, че миел пода в болницата, когато довели затворник от другия блок с клетки. С класически симптоми за тиф: кървящ нос, треска, делириум. Здрав мъж бил, все още силен и с воля за борба. А по тялото си нямал татуировки - значи отскоро бил в гулага.
- Да?
- Та онзи каза, че човекът започнал да дърдори нещо за КГБ.
- Какво за КГБ?
- Разправял, че е офицер от КГБ, казал на доктора да се обади, за да потвърди, и му съобщил име, различно от това в болничния лист.
- Повярваха ли му?
- А, не. Мамка му, може и аз по някое време в Сиктивкар да съм се представял за човек от КГБ. Веднъж един затворник каза, че е Юрий Гагарин. Разбира се, фантазираше, защото според мен го казваше много убедено.
- Кажи за онзи от КБГ, Окс.
- Да. Значи, онзи, бълнуващият, казал, че е от КГБ и е в затвора за някаква операция. Всички му се изсмели, но после онзи се заел да обяснява, че е парашутист и че го взели в плен в Кабул още първия ден от войната в Афганистан. После преминал в ГРУ, в руското военно разузнаване, пак като боец в Афганистан. Значи, ям си супата и слушам как онзи разказва, но разбрах, че съм попаднал на собствената си история, когато онзи каза, че болният поискал от доктора да се обади на един номер в Москва и да каже, че Зенит се нуждае от спешна евакуация.
- Какво стана с него? - запита Райън, погълнат от разказа.
- Както ти казах, никой не му повярвал, но онзи бил толкова настоятелен, че накрая една сестра вдигнала телефона. Разбираш как мислят: „Вероятно онзи говори така от треската, но пък има шанс едно на хиляда да не лъже и в такъв случай я да се обадя“, защото иначе всички в болницата ще идат на разстрел, ако се окаже, че онзи не лъже, и се разбере, че те не са си мръднали пръста.
- Ясно.
- Сестрата се обажда, а онзи от другия край на линията отговаря, че не знае за какво му плещи тя, и затваря. Всички мислят, че нещата спират дотук. Решават, че онзи на носилката, омазан в собствената си повръщня, кръв и лайна, може и да не оживее, и го откарват в един ъгъл, както правят с всеки друг зек.
Райън разбра, че разказът продължава. Със силно разтуптяно сърце чакаше Оксли да разкаже останалото.
- Пет минути след това отидох в кухнята, за да сложа сол в гореща вода. Бързо я изпих и след няколко секунди се из-повръщах в столовата. И мен ме закараха на носилка в болницата.
- Какво видя там? - запита впечатлен Райън.
- За съжаление, не видях Зенит, защото ме завързаха за леглото. Но чух какво става. Камионите дойдоха към полунощ. Обичайните камиони на Управлението на лагерите за превоз на затворници, а не КГБ. Носеха документи за извеждане на онзи зек. Чух цялата дандания, докато го изкарваха. По-късно тази нощ до леглото ми се появи един зек с бърсалка за пода. Предложих му всичката храна, която бях успял да скътам в клетката, за да ми каже какво е видял и чул през този ден. Той разправи, че онзи, тифозният зек, казал, че името му е Таланов.