- Господи - промърмори Райън.
- Отзад в затворническия камион имало лекари, готови да се погрижат за него. Не бях чувал за подобно прехвърляне на затворник - продължи Оксли и вдигна рамене. - Когато оня ми разправи тази история, затворникът на име Таланов, който казвал, че е офицер от КГБ, наречен Зенит, вече го нямаше в Сиктивкар.
Райън повярва на тази история или най-малкото, повярва, че Оксли вярва в нея.
Оксли не отделяше очите си от Джак. В тях все още личеше недоверие, но Райън остана с впечатление, че Оксли не знае какво да прави. Не можеше да се прибере у дома си.
- Ще остана с теб известно време, Райън. Но те наблюдавам. Ясно ли е?
- Ясно.
- И в такъв случай кой е следващият ни ход?
- Развързваме задника в банята, оставяме го тук, качваме се в колата и отиваме на друго място. Не знам къде, но ще мислим по пътя. Стигнем ли там, ще се обадя на приятел, който може да ми каже всичко за номерата в телефона на Олег. Това ще ни е от полза.
- Адски удобен приятел имаш.
- Понякога е голям особняк.
69.
Ерик Конуей и Андре Пейдж тръгнаха към своя хеликоптер в пет сутринта. Станаха преди повече от час, за да пият кафе и да разглеждат синоптичните прогнози в оперативния център. Конуей прекара малко повече от обичайното на бюрото с прогнозите, защото над Черкаси се стелеше гъста мъгла, а на север се надигаха бури. Трябваше да следят атмосферните условия, но заради бойната обстановка нищо нямаше да попречи на планираното излитане в шест сутринта.
Въпреки че някъде далеч се водеше война, тук всичко изглеждаше тихо и спокойно. Повечето украински военни в базата заминаха за фронта веднага щом започна войната, като оставиха зад себе си ротата американски многоцелеви разузнавателни хеликоптери, охраната от рейнджъри и съвместния команден център на Мидас.
Четири от осемте матовочерни хеликоптери „Кайова“ на рота „Четири-нула браво“ вече се намираха във въздуха за подкрепа на щурмовите хеликоптери Ми-24 на украинците, които воюваха с наземни части близо до военновъздушната база „Чугуев“ на половин час полет на изток.
Тези хеликоптери щяха да се използват за маркиране на цели в местата, в които нямаше бойци от специалните сили или от „Делта“. Работата им нямаше да е по-малко опасна от тази на Конуей и Пейдж, само дето Ерик и Дре трябваше да влязат в бой без никакви отбранителни ракети.
„Черен вълк две-шест“ носеше четири ракети „Хелфайър“ на пилоните си и нищо друго. Мислеха да излязат с двойка ракети „Стингър“ на единия пилон и двойка „Хелфайър“ на другия, но Конуей реши да се довери на авангардните контра-мерки и радара на своя хеликоптер и да се откаже от ракетите „въздух-въздух“, за да си осигури два пъти повече възможност за поражения от тип „въздух-земя“.
Приключиха предполетната подготовка и застанаха всеки от своята страна на машината. Изправени до вратите на седалките си, те си сложиха шлемовете, свързаха комуникационното оборудване и свалиха автоматите М4 от вратовете си. Не можеха да управляват хеликоптер с увиснали на гърдите им автомати, поради което ги сложиха на таблото, над приборите, за да са лесно достъпни за стрелба през отворените врати, ако това се наложи. Тук имаха и няколко осколочни гранати и димки.
Двата автомата и няколкото гранати не изглеждаха много в сравнение с четирите бронебойни ракети на външните пилони, но и двамата мъже знаеха от опит, че са добре дошли. Преди две години в Афганистан ги изпратиха на мисия за оказване на въздушна подкрепа отблизо на група пехотинци от Холандия на един склон, където талибаните щяха да ги унищожат. След като изстреляха всички седемдесетмилиметрови ракетни снаряди по една от позициите на врага и я унищожиха, пред предното стъкло прелетя управляема ракета. Конуей, след като видя откъде дойде ракетата, каза на втория си пилот къде да стреля и завъртя хеликоптера на деветдесет градуса. Продължи да лети странично към позицията, докато Дре изпразни цял пълнител от автомата си, като уби и двамата мъже, преди да успеят да изстрелят друга ракета по хеликоптера или по холандските бойци в долината.