72. В наши дни
Санди Ламонт живееше в лондонския квартал „Тауър Хил“, в апартамент на деветия етаж, с впечатляващ изглед към река Темза и към Лондонската кула. Апартаментът му се намираше посред района с най-добър нощен живот в града и Санди, като ерген, обичаше да прекарва вечерите си с приятели в пъбовете. Тази вечер не се различаваше от останалите и както винаги Санди се надяваше да приключи вечерта с женска компания.
Също както повечето от останалите вечери, не му провървя и затова към полунощ изкачи стълбите към фоайето на жилищния блок и влезе в празния асансьор.
Минута по-късно влезе в апартамента си, захвърли ключовете на масата в антрето и окачи якето си на закачалката до вратата. Включи телевизора, избра един спортен канал и седна на дивана.
Тъкмо проверяваше футболните резултати, когато в далечния край на хола се включи една лампа и го накара да подскочи цели тридесет сантиметра нагоре. Забеляза, че там, до прозореца над улицата, седи някакъв мъж на стол, който очевидно си бе донесъл от кухнята.
- По дяволите! - викна изненадан Ламонт.
Наведе се напред, опрял ръка върху разтуптяното си сърце, и запита:
- Райън?
Джак Райън погледна навън през прозореца за момент, без да отговори. Накрая каза:
- Може и да греша.
Ламонт, който също се нуждаеше от малко време, за да преодолее шока от това натрапване, отговори:
- Гарантирам ти, че грешиш. Какво правиш в моя апартамент?
- Искам да кажа, може да греша, че ти се доверявам.
- И на това ли му викаш доверие? Как, мамка му, влезе тук? Да не си отворил с шперц, по дяволите?
- Не. Той го направи.
Райън кимна към отсрещната страна на хола. Там, в тъмното, Санди едва различи силует на едър мъж, облегнат на стената, сякаш скучаеше.
- Кой... Кой е това, мамка му?
Райън продължи, сякаш не го чуваше:
- Изобщо не бих ти се доверил, само дето беше с мен в Сейнт Джон. Не знаеше, че сме изложени на опасност - виждаше се по лицето ти.
- За какво говориш?
- Ако знаеше за онези хора, които ме преследват, нямаше да реагираш така. А и въпреки че ме караше да се откажа от „Газпром“, то това стана само след като Кастор ти загря задника. В началото и ти имаше същия хъс като моя, нали?
- Плашиш ме, Джак. Кажи ми какво става или ще викна полиция.
Едрият мъж в ъгъла се обади с дрезгав глас:
- Няма да стигнеш до телефона си, приятел.
Джак стана и се настани до Санди.
- Вярвам ти - каза той, почти сякаш говори на себе си. - Не съм убеден, че си част от онова, което прави Кастор.
- Кастор ли? Какво прави той?
- Хю Кастор работи за руснаците.
Санди се разсмя. Нервно, според Джак, но без преструвка. По-скоро с объркване. С неразбиране.
- Глупости.
- Помисли за всичко, което се случва в „Кастор и Бойл“. Ние сме част от системата, чрез която Кремъл смазва враговете си. Всичките ни успешни случаи са срещу олигарси, които се противят на Володин. Всички дела срещу холдинги на силоваците, както случая „Голбрайт“, се развиват бавно или оставят в нищото.
- Това е нелепо. Ние сме печелили случаи срещу силоваци.
- Проучих това. Единствените случаи, по които сме работили срещу силоваци, с положителен изход за клиентите ни са срещу хора без покровителство от върхушката на Володин.
Ламонт се замисли за момент. Бавно поклати глава.
- Откачил си - каза, като изглеждаше несигурен.
Джак погледна през прозореца в тъмнината към Темза.
- Кастор се е срещнал с руснак в дома си. Мъж на име Лечков.
- Добре. И? Той познава купища руснаци.
- Познаваш ли Лечков?
- Не. Кой е той?
- Смятаме, че е агент на „Седемте каменни мъже“. Изпратил беше едни бандити да ме пребият до насиране и да убият този човек.
Ламонт изглеждаше неподправено шокиран.
- Защо?
- Оксли е бивш служител на МИ-5. Кастор му е бил ръководител. Аз отидох да се срещна с Оксли в дома му в Корби и веднага всичко се промени. Руснаците, които определено ме следяха, сега ме нападнаха. Нападнаха и Оксли.
Ламонт погледна единия, после другия от двамата мъже.
- Да. Това излезе в новините. Убийствата в Корби.
- Не беше убийство - отговори Райън. - Самозащита.