Марта се огледа, сякаш спомняйки си, че всичките й нелегални приятели са мъртви.
- Нуждаехме се от подкрепа.
- Как се казва?
Марта поклати глава.
- Не си каза името. Само прякор.
- И той е?
- Зенит.
- Зенит ли? - запита Джак.
- Познаваш ли го? - отвърна жената.
- Не. Но мисля, че познавам работата му.
Сега сълзите потекоха силно, а от носа й покапаха сополи. Тялото й се разтресе.
- Той ще ме убие, нали?
Джак отвърна:
- Ако си беше останала в Източен Берлин, както е трябвало, сега вече щеше да си мъртва. Този Зенит и другите като него те търсят вече. Трябва да позволиш да те защитим.
- Но ти си сам, нали?
-Да, но мога да те заведа в главната квартира „Клей“, където ще те пази цялата Берлинска бригада. Ще те изкараме от Западен Берлин и ще ти намерим безопасно място.
- В замяна на какво?
Райън осъзна, че е истински загрижен за германката. Може и да е заблудена в най-благоприятния случай или, най-вероятно, опасен терорист, но той искаше да защити тази уязвима жена.
Сега не мислеше за подобни размени. А за това как да опази живота на двадесет и пет годишната жена.
Каза си, че вероятно не е достатъчно корав и циничен за оперативна работа.
Прогони тази мисъл от главата си и стана.
- Не мога аз да реша това. Първо, нека да те измъкнем оттук и да ти осигурим защита. След това можем да мислим за останалото.
- Лъжеш. Американското правителство няма да ми помогне.
- Е, поне няма да те убием. Мисли така, Марта. Ние сме капиталисти. Ти ни даваш нещо и ние ти даваме нещо за размяна. Даваш ни информация, а ние ти даваме необходимата защита. Няма нужда от по-сложни отношения.
- И защо да ти вярвам?
Джак се усмихна леко.
- Защото през цялото време Америка работи с хора, които не харесва.
Изглежда, тя го разбра. Виждаше се, че тя осъзнава затрудненото си положение. Не се съгласи гласно, защото, изглежда, все още се намираше на ръба на паниката, но кимна.
Докато я развързваше, Райън попита:
- А защо „Фракция Червена армия“ не пусне изявление, че не е участвала в тази работа?
- Аз не ръководя фракцията - отговори жената. - Ако КГБ са ни изиграли и са ме използвали, за да ни натоварят с отговорността за случая в Швейцария, „Фракция Червена армия“ няма да се изкаже открито срещу Съветския съюз. Това ще е последният пирон в нашия ковчег. Никоя комунистическа партия по света няма повече да ни подкрепя.
Имаше логика в думите й. В известен смисъл фракцията беше васал на руското разузнаване. Може и да се оплакваха вътрешно, но не можеха да си признаят пред обществеността, че КГБ ги използват.
Райън помогна на Марта да стане и каза:
- Ще вървя зад теб.
- Защо?
- Защото няма да заставам с гръб към теб. Вече ме намушка веднъж.
77.
Марта и Джак тръгнаха заедно през тъмната сграда. На първия етаж Джак се обърна към пожарната стълба, но Марта го спря:
- Не. Последвай ме.
Джак пое след нея по други стълби чак до сервиза на приземния етаж. Там светеха няколко бледи крушки, но двамата лесно стигнаха до съблекалня в северозападния край на сградата. От нея тясно дървено стълбище водеше към мазето. Марта дръпна една връв в средата на стаята и крушката освети пералня и сушилня. В стената до тях имаше метален капак.
- Какво е това? - запита Джак.
- Преди войната оттук са спускали въглищата. Сега го използваме за вход и изход, ако полицията наблюдава отпред.
Марта отвори капака, който изскърца приглушено, но Джак знаеше, че полицаите в другия край на сградата няма да чуят нищо. Тя изпълзя първа, а Джак я последва.
Райън се озова на павиран проход между две сгради. Почти нямаше място да мине човек.
Марта каза:
- Нашата сграда е оцеляла при войната, но тази, отляво, е строена след това. Толкова близо е построена, че на картата изглежда слепена с нашата. Глупавите свине дори не знаят за този проход.
Вървяха в тъмнината между жилищните блокове почти минута и стигнаха до тротоар близо до „Шпарщрасе“.
Когато излязоха на улицата, Джак каза:
- Трябва да вземем такси.
- Такси? Ти нямаш кола? - запита Марта.
- Не. Дойдох пеша.
- Що за шпионин си?
- Не съм казвал, че съм шпионин.