Райън погледна Чавес.
- Както решиш, хлапе - отговори му Динг.
Джак сви рамене.
- Нямам по-добра идея.
- Можем да те оставим на брега, а после да спуснем котва на половин миля оттук и да влезем тайно отзад с водолазното оборудване. Ти ще отвлечеш вниманието им и ще успеем да доближим къщата повече.
- Харесва ми - каза Чавес. - Но не забравяй, Джак. Ще те претърсят, преди да се видиш с Кастор. Няма да можеш да носиш пистолет или пък комуникационно оборудване, за да не разберат, че си с компания.
- Ясно.
Джак искаше Оксли да остане в лодката. Знаеше, че петдесет и девет годишният бивш шпионин има достатъчно причини да желае среща с Хю Кастор. Усети, че между тях има повече, отколкото англичанинът беше казал. Джак не смяташе, че точно сега срещата между Оксли и Кастор би довела до нещо добро. Смяташе, че заплахата на Оксли да го разкрие като руски шпионин е по-полезна, отколкото англичанинът да влиза в дома на Кастор, където би бил уязвим.
Но Виктор Оксли не щеше да чуе. Съвсем ясно каза, че ще участва в срещата и ако не искат да отиде, Джак и приятелите му трябва да го вържат за лодката.
Руснаците пристигнаха в Цуг в руски хеликоптер Ми-8, в което нямаше нищо необичайно, защото никой не се занимаваше повече от тях с офшорно банкиране в Швейцария.
Но всеки би забелязал, че слезлите от хеликоптера мъже носят съвсем нови костюми, конфекция, и че са на около тридесет години - твърде рано за средния руски инвестиционен банкер или престъпник от висшата класа.
Тези не бяха палачи от „Седемте каменни мъже“. А спецназовци от специалните сили на ФСБ, но водачът им работеше и за едните, и за другите. Казваше се Павел Лечков, едновременно от „Седемте каменни мъже“ и от ФСБ, и също като останалите от групата носеше автомат със сгъваем приклад „Брюгер и Томет“ МР9 в раменен кобур, както и закривен нож в ножница отзад на кръста.
Руснаците имаха схематична карта на имота на Хю Кастор, с която бяха се запознали в хеликоптера, и когато пристигнаха в Цуг и се качиха в микробуса, който щеше да ги закара на западната страна на езерото, всеки от тях знаеше своята част от предстоящата операция.
В малка крайезерна къщичка на края на гората мъжете свалиха деловите костюми, които носеха за камуфлаж, и обуха тъмни памучни панталони и якета, за да се слеят с нощта.
Бяха само осем, но знаеха, че може да се изправят и срещу малко по-голяма сила от тях. Обаче Павел Лечков не се съмняваше, че на тяхна страна са уменията и изненадата.
Тръгнаха край брега, където ги чакаше твърдата надуваема лодка „Зодиак“ за осем души.
Малко след единадесет Джак Райън-младши и Виктор Оксли потеглиха по непавирана лъкатушеща улица. Цареше почти пълна тишина - единственият шум идваше от капките вода от дърветата от двете страни на пътя, а и от рядко преминаващи коли порше, беемве или ауди.
Наложи се да изминат почти една миля от най-близкото място, на което Динг успя да спре лодката, което им осигури много време за обсъждане на плана как да накарат Кастор да се разкрие. Джак знаеше, че най-добрият вариант е да му дадат да разбере ясно и веднага колко много хора знаят, че той е тук. Надяваше се, че Кастор е достатъчно отчаян, за да проговори в опит да се спаси, и не дотам отчаян, че просто да застреля двамата си гости в главите и да опита да избяга в някоя страна без договор за екстрадиране със Съединените щати или Великобритания.
Всичко това изглеждаше доста малко вероятно, но Джак се чувстваше окрилен от факта, че в тъмнината около къщата край езерото ще има трима доста способни мъже.
Докато крачеха, Райън разпита Оксли за живота му след Източен Берлин. Оксли каза, че прекарал няколко дни във влак с охрана - така преминал Източна Германия, Полша и Белорусия. Преминал в Русия и стигнал до Ленинградската гара в Москва, където го качили в каросерията на някаква камионетка. Пътували из града, а той виждал всичко през процеп в стената на каросерията. Видял знак, от който сърцето му се свило. Улица „Енергетическая“. Така разбрал, че го карат в затвора в Лефортово.
Прекарал няколко седмици в малка килия с асфалтиран под и слаба двадесет и пет ватова крушка, която светела денем и нощем.
Всеки ден го водели на разпит. Твърдял, че е просто човек, избягал на Запад, случайно попаднал на някакви мъже, които се биели, и се намесил. Казвал, че според него западногермански полицаи нападнали някакъв мъж и се намесил само защото не обичал западните правителства.
КГБ не повярвали на историята, но пък и не го уличили в доказуема лъжа. След няколко седмици без сън, мъчения и заплахи от екзекутиране той не променил простата си и все пак съмнителна история.