- По онова време освободиха много от политическите затворници. Аз се качих на влак за Москва. За малко не умрях от глад при това пътуване. Нямах и една рубла в джоба си и дори глава лук за ядене. Влязох едва-едва в британското консулство. От улицата. И чаках почти цял ден на опашка да се срещна с някого. Казах на жената на гишето, че съм британски гражданин, което предизвика страшна шумотевица. Заведоха ме в една стая, където ме разпитва някаква жена от разузнаването. Казах й, че съм нелегален и ме няма в книгите на МИ-5, но й казах едно име.
Райън погледна към Кастор и той вдигна ръка:
- Взех следващия самолет за там.
Оксли продължи:
- Казах на жената и за Зенит и тя си издейства по факса едно досие от Лондон. В него се споменаваше експлозията в ресторант „Майсер“ в Роткройц. Казах й, че там са ме заловили полицаи, и тя си записа кодовото ми име до мястото в доклада, където се споменаваше инцидентът, за да провери.
Джак каза:
- Значи, когато ти показах досието...
- Знаех точно какво е това. Аз седях пред жената, когато тя го написа. Странно е как човек си спомня дребните неща. И когато се появи Кастор, ми каза, че съм късметлия да съм жив. Американците ме продали. КГБ ме издирвали, но онези не знаели, че съм в лагера. Каза ми, че трябва да се крия от радара завинаги, защото, ако се разчуе за черна операция от осемдесетте години, много хора ще пострадат. И преди всичко аз - каза Оксли и сви рамене.
Тук се намеси Кастор:
- Оксли само искаше да изживее годините си в мир. Позволих му това. Не казах на руснаците за него, нито пък на МИ-5, че се е появил отново. Имахме споразумение. Всяка година му пращам пари, достатъчно, за да живее така, както е свикнал, и да мълчи. Той знаеше, че в Русия има силни хора, които щяха да го очистят, когато решат. Аз го запазих от това.
- И сега разбирам, че никой в Русия не е знаел за мен. Че всичко е лъжа - възкликна Оксли.
Кастор поклати глава.
- Най-малкото не те предадох, нещастно копеле.
След това се обърна към Райън:
- Двамата с Виктор живеем в състояние на взаимно унищожение вече двадесет години, нали така?
- Аз само исках да се върна у дома и да ме оставят на мира - промърмори Оксли.
Имаше нещо, което Джак не разбираше. Затова запита Оксли:
- А ти защо се съгласи да дойдеш с мен и да ми помогнеш, щом искаш да те оставят на мира?
- Защото след като „Седемте каменни мъже“ ме нападнаха, разбрах, че руснаците са по следите ми и Кастор се е отказал от своята част от сделката. Всичко приключи. Трябваше да се бия.
Кастор се загледа в огъня.
- Което ме връща към теб, Райън. „Седемте каменни мъже“ те следяха по време на разследването ти на „Газпром“. Опитах да те отклоня от него внимателно, чрез Ламонт, а след това по-насилствено, когато те извиках в кабинета си, за да ти наредя да се заемеш с друг случай. Но „Седемте каменни мъже“ знаеха, че си доста напреднал, за да се откажеш. След това преди три нощи един от международните им оперативници дойде в къщата ми и каза, че си се срещнал с някакъв човек в Корби. Казаха ми адреса и разбрах, че двамата с Оксли сте се събрали. Тогава им казах кой е Оксли. И какво знае той.
- И тогава са решили да го убият - обади се Джак.
- Разбира се, и още как.
Кастор се приведе напред, а отражението на пламъка в очилата му попречи на Райън да види очите му.
- И след толкова много време не е късно за проклетия Бедрок да съсипе всичко.
81. Тридесет години преди това
Аналитикът от ЦРУ Джак Райън се завърна в Лондон в следобедна гръмотевична буря, която подмяташе самолета „Боинг“ 272 на „Луфтханза“ в небето над летище „Хийтроу“. Джак навеждаше тялото си наляво и надясно, сякаш за да насочва самолета с мускулите на гърба и краката си, и стискаше силно подлакътниците въпреки мъчителната болка от превързаната му с бинт ръка.
Накрая разлюленият самолет се спусна до пистата, крилете му се успокоиха от въздушната възглавница между тях и земята и Джак си отдъхна, защото самото кацане се оказа гладко.
Искаше веднага да се прибере в дома си в Чатъм и да е със семейството си, но нямаше възможност за това. Знаеше, че трябва да иде в Сенчъри Хаус и че вероятно ще остане там до късно вечерта.
Успя само да остави куфара си и да съблече шлифера, преди Саймън Хардинг да дойде в кабинета му.
- Добре дошъл, Джак. Как мина всичко? Чакай малко! Какво си направил с ръката си?
Джак беше оставил сакото си в резидентурата на ЦРУ в Берлин. Скъсаният ръкав не можеше да се поправи, а и не искаше да се връща с окървавено сако при Кети, след като я беше уверил, че ще се пази от опасности.