Кларк кимна, разбрал защо Мидас иска да говори с него.
- Аз имам трима добри стрелци. Двамата, с които се запозна оня ден, и един друг, бивш рейнджър. Ти можеш да вкараш хората си да заловят Нестеров, а моите момчета ще се погрижат за хеликоптерите и ще окажат помощ на екипите в хотела, ако се наложи.
- Благодаря за това - отговори Мидас. - Един въпрос: твоите момчета имат ли оръжие?
- Е, човече - каза Кларк. - Аз осигурявам работната ръка. Ти си армията. Можеш да осигуриш оръжие и патрони.
- Съгласен съм. Ще видя какво мога да намеря.
Когато двадесет минути по-късно гълфстриймът кацна, Джон Кларк се качи в него и обясни ситуацията на хората си. Сам, Доминик и Динг изявиха готовност да действат веднага, но Кларк знаеше, че трябва преди това да реши един друг въпрос.
Джак Райън се обади:
- Джон, една пушка в повече на покрива може да помогне.
- Съжалявам, Джак. Не мога да ти позволя това.
- И защо?
- Знаеш защо. Не можеш да излагаш на рискове баща си по този начин. Въпреки брадата някои от момчетата от ,Делта“ може да те разпознаят. Едно нещо е да работиш за Колежа, но не може просто така да идеш сред военните, дори и ако са от онези, за черни операции като ,Делта“.
Райън се обърна към Чавес за подкрепа.
Но Динг каза:
- Джон е прав, а освен това се обучаваме вече няколко месеца. Ти не беше в екипа. А тази задача изисква бързина и ще трябва да действаме стегнато и плавно, каквото и да става.
Дом посегна и стисна Джак за рамото.
- Върни се при нас в Щатите, когато всичко това свърши. Ще те обучим за нула време.
Райън кимна. Недоволен, че ще трябва да остане тук, на летището, докато трае операцията в града, но примирен.
Докато Кларк разговаряше с хората си, Мидас отиде при стоянката на хеликоптерите „Кайова Уориър“. Намери Конуей и Пейдж излегнати на спални чували в ъгъла на един склад до столовата. Двамата мъже носеха пълни бойни униформи, а дори и обувки, но бяха поспали един час преди следващата мисия.
Сега обаче будни, двамата млади мъже станаха, когато Мидас ги доближи.
- Добър вечер, мичмани - поздрави Мидас. - Имам тъп въпрос. Можете ли да превозвате бойци?
Конуей разтри очи.
- Да. Имаме едно нещо, което наричат универсален комплект за леки хеликоптери. Можем да откачим оръжейните пилони и да закачим пейки, на които да превозим до шестима души отвън.
- Правили ли сте го?
Двамата млади мъже се спогледаха. Конуей поклати глава.
- Никога.
- Е, мисля, че това ще е ново изживяване за всички. Ще трябва да качим едни хора на един покрив. Не смятаме, че противникът има истинска въздушна отбрана там, освен автомати и може би ракетни снаряди, но се налага да идем без много информация за терена.
След това той седна с двамата мъже и им разказа точно какво му е необходимо. Завърши с думите:
- Не мога да ви карам да го правите, защото ще отговаря точно на думата „опасно“, но това е положението.
Пейдж и Конуей се спогледаха и Конуей отговори от името на двамата, уверен, че изразява и мислите на Дре Пейдж:
- Готови сме, Мидас. Отиваме да нагласим хеликоптера за операцията.
Мидас се ръкува с двамата и се забърза към Съвместния оперативен център. Чакаше го още адски много работа.
85.
Затревената хеликоптерна стоянка при Съвместния оперативен център в северния край на киевското международно летище „Бориспил“ се оживи в един часа през нощта.
Носещите винтове на два хеликоптера МН-6 „Литъл Бърд“ вече се въртяха, а „Черен вълк две-шест“, хеликоптерът „Кайова Уориър“ на Конуей и Пейдж, преминал предполетна подготовка, чакаше пилотите, които все още се намираха в оперативния център за последни инструкции.
Динг Чавес и Сам Дрискол знаеха какво е да седиш от външната страна на летящ хеликоптер. Но не и Доминик Карузо, който освен това нямаше и особено желание за такова преживяване.
Видя малката пейчица, захваната с болтове отстрани на хеликоптера „Кайова“, и осъзна, че от него се иска да седне именно там. А като разгледа късото ограничително стоманено въже, което трябваше да закачи за бронежилетката си, за да не падне и да се пребие, си каза: „Майната ви, това няма да стане“.