- Не съм сигурен как...
- Убедена съм, че можеш да го омагьосаш. Наистина се тревожа, Джак. Мисля, че е сериозно болен.
- Какво според теб не е наред? - запита озадачен Джак.
- Не знам, но трябва да го прегледат. Днес, не утре.
- Ще опитам да го убедя, но винаги е бил трудно копеле.
- Едно е труден, друго е глупав. Искам да му напомниш, че е умен човек.
Райън кимна, съгласен с жена си. Освен президент на Съединените щати той беше и предан съпруг и никак не искаше Кети да му натяква за Сергей цял следобед.
8.
Дино Кадич стигна до стаята си под наем тридесет минути след взрива на бомбата, извади една бира от хладилника и включи телевизора. Трябваше да си опакова багажа, но това можеше да почака, докато изпие едно тъмно „Ярпиво“. Щеше да напусне Москва с влак утре сутринта, но засега можеше да си позволи няколко минути наслада и да гледа как новините отразяват неговата операция.
Не се наложи да чака дълго време. Само след няколко глътки видя първите картини от мястото: натрошено стъкло и огън пред ресторанта. Камерата се премести наляво и показа няколко преобърнати джипа, зад които се виждаше куполът на храма „Христос Спасител“, а лампите на аварийните коли се отразяваха в прозорците.
Кадич се облегна на дивана, погълнат от красотата на създадения от него хаос.
Една привлекателна репортерка, току-що пристигнала на сцената, изглеждаше напълно шокирана от тази касапница. Вдигна микрофона пред устата си, но едва успяваше да намери необходимите думи.
Кадич се усмихна, докато тя разказваше малкото подробности от взрива, които знаеше. Предимно заекваше и описваше детайлно унищожението със зле подбрани прилагателни.
Но след около минута вдигна ръка до ухото си и внезапно спря да говори, заслушана в гласа на продуцента в слушалката си.
И отвори очи широко.
- Това потвърдено ли е? Мога ли да го кажа в ефир?
Изчака за отговор в слушалката си и Кадич се зачуди какво става. С бързо кимване репортерката каза:
- Току-що ни съобщиха, че директорът на Службата за външно разузнаване Станислав Аркадиевич Бирюков е излизал от ресторанта в момента на взрива и че е ранен. В този момент не знаем в какво състояние е той.
Кадич остави бавно бирата и зяпна в екрана. По-малко циничен човек от него можеше да приеме първите новини за взрива в ресторант „Ванил“ като някаква грешка. Репортерката със сигурност грешеше. При такива репортажи през първите минути на подобна сцена грешките в информацията бяха правило, не изключение.
Но през десетилетията работа с разузнавателни агенции и мафиотски групи Дино Кадич стана именно циник. Щом чу, че в момента на избухването на бомбата на тротоара се е намирал Бирюков, разбра, че репортерката не греши и това не е съвпадение.
Направили му бяха капан. Възложителят за удара срещу Холдейн беше казал за мястото и часа на взрива и настоя за повече експлозив, за да се увеличи радиусът на ударната вълна. Всъщност така бяха дирижирали операцията на Кадич, че да отстранят истинската цел - шефа на СВР.
- Picku matirinu! - На сърбохърватски това значеше нещо като „О, мамка му“, но по-сквернословно.
А Дино Кадич знаеше и друго нещо. Хората, които го накиснаха така, нямаше да се поколебаят никак да изпратят някой да му затвори устата, за да не завлече със себе си и други.
Сега, седнал на малкия диван в квартирата си, знаеше със сигурност.
Не се питаше дали ще дойдат за него... А кога.
И като голям циник Кадич реши, че няма много време. Ще си опакова багажа до шестдесет секунди и ще слезе в колата си след сто и двадесет секунди.
- Бъди студен.
Захвърли бирената бутилка към телевизора и скочи на крака, за да нахвърля най-важните си принадлежности в сак.
Когато двата тъмнозелени камиона ЗиЛ-130 спряха пред входа на сградата на улица „Грузинский вал“, вратите отзад на каросериите им се отвориха. След секунди двадесет и четирима членове на 604-та червенознаменна група за специални операции скочиха на тротоара. Това бяха бойци на Министерството на вътрешните работи, едни от най-добре обучените и най-елитни в руските специални сили. За хората по тротоара те изглеждаха като футуристични роботи с черните си бронежилетки, черни маски и визьори от тъмен плексиглас на каските.
Осем души останаха на приземния етаж, докато два екипа по осем души поеха по стълбището към четвъртия етаж. Изкачваха се с опрени на рамо автомати АК-74, насочени малко встрани от човека пред тях.