• HAUNEBU-1 с диаметър 25 м е произведен в два екземпляра, които извършват общо 52 тестови полета (скорост 4800 км/ч.).
• От HAUNEBU-2 (с диаметър 32 м) са произведени седем екземпляра и са изпробвани в общо 106 полета (скорост 6000 км/ч.). Всъщност Haunebu-2 е предвиден за серийно производство. Между самолетостроителните фирми „Дорниер“ и „Юнкерс“ изглежда е имало някаква договорка, която в края на март 1945 г. е била прекратена в полза на „Дорниер“. Официалното име на тежкия летящ пумпал трябва да е било DO-STRA (DOrnier STRAtospharenflugzeug = Стратосферен самолет Дорниер).
• HAUNEBU-3 с диаметър 71 м, е произведен само веднъж и извършва най-малко 19 полета (скорост около 7000 км/ч.). УРЕДЪТ АНДРОМЕДА — дългият 139 м кораб — майка, с хангари за един Haunebu-2, два Vril-1 и два Vril-2 — съществува само на хартия.
Има документи, че след създаването на ШИРОКООБЕМНИЯ VRIL-7 в края на 1944 г. и няколко тестови полета той е използван за секретни, все още ограничени до периметъра на Земята секретни мисии:
1) Приземяване край Мондзее в Залцкамергут, Австрия, и опит за потапяне с цел установяване устойчивостта на обвивката при повишено налягане.
2) От март до април 1945 г. вероятно по стратегически причини и заради сигурността Vril-7 е позициониран в „Алпийската крепост“ и лети до Испания, откъдето безопасно прехвърля избягалите важни германски личности в Южна Америка и НОЙШВАБЕНЛАНД (следва обяснение), където още по времето на войната се намират основни германски бази.
3) Непосредствено след това Vril трябва да е извършил секретен полет до Япония, за който обаче не се знае нищо.
Какво става с въздушните кораби след войната? Вероятността да е имало малка серия производство на Haunebu-2 не може да бъде изключена. Появилите след 1945 г. снимки на НЛО с типичния за германските конструкции външен вид подкрепят това.
Според някои част от тях са потопени в Мондзее, Горна Австрия, според други — са отлетели за Южна Америка или са пренесени там на части. Дори въздушните кораби да не са достигнали Южна Америка, е сигурно, че са били построени наново с помощта на германските инженерни планове, тъй като стават важна част от технологията, използвана в „Експеримента Феникс“ през 1983 г., който е продължение на „Експеримента Филаделфия“ от 1943 г. (Експерименти на US NAVY (американските военноморски сили), свързани с телепортация, материализация и пътуване във времето, които са по-фантастични и от най-дръзките ви мечти. За тях има достатъчно материали, които са пре-много за една цяла книга, но в случая не съвпадат с нашата тема. Виж списъка на посочената литература.)
През 1938 г. е проведена германска ЕКСПЕДИЦИЯ В АНТАРКТИДА със самолетоносача „Швабенланд“. 600 000 кв. км са обявени за германска държава — НОЙШВАБЕНЛАНД. Незаледена територия с планини и езера. По-късно за там тръгва цяла флота подводници тип 21 и 23. До днес все още липсват над 100 германски подводници, които между другото са снабдени с шнорхели „Валтер“, позволяващи им да стоят няколко седмици под вода, и може да се допусне, че са избягали в Нойшвабенланд с разглобените летящи чинии или най-малкото с инженерните планове. Не по-малко основателно е предположението — след като тестовите полети се оказват успешни — че в края на войната летящите чинии директно са отлетели за там.
Тази хипотеза вероятно ви се струва пресилена, но основанията за нея съвсем не са малко.
Въпросът е защо под командването на АДМИРАЛ Е.
БЪРД през 1947 г. Съюзниците извършват ИНВАЗИЯ в АНТАРКТИДА? Защо Бърд потегля с „незначителната“ войска от 4000 души, един боен кораб, изцяло оборудван самолетоносач и всички необходими боеприпаси, след като става въпрос само за експедиция? Той има осем месеца на разположение, но всичко свършва само след осем седмици, през които губи голям и официално никога неназован брой самолети. Какво се е случило?
След завръщането си адмирал Бърд заявява пред пресата, че „няма да е добре в случай на нова война да се съобразяваме с нападенията на самолети, които могат да прелитат от единия полюс до другия“. От следващите му думи става ясно, че там имало високоразвита цивилизация, чиито напредничави технологии са използвани от SS.
В книгата си „Машини на времето“ Норберт Юрген — Ратхофър пише следното за по-късните разработки на Haunebu:
„Непосредствено след май 1945 г. космическите пумпали Haunebu-1, 2 и 3 и космическите дискове Vril-1 изчезват безследно… В тази връзка е особено интересно, че след 19-тия си изпитателен полет, на 20 април 1945 г. германският Haunebu-3 трябва да е излетял от «Ношивабенланд» — по онова време официална германска територия в източната част на Антарктика — на космическа експедиция до Марс, за изхода на която не се знае нищо… Година по-късно обаче, през 1946, внезапно появилите се над Скандинавския полуостров многобройни светлинни обекти от непознат вид и без съмнение изкуствен произход повдигат нивото на напрежение сред Съюзниците от Изток и Запад.