Целенасочената промяна на времето чрез ELF — вълни обаче освен че вреди на хората, на естествените климатични структури и ритъма на приливите и отливите, има негативен ефект върху животните, които, както се знае, се ориентират по топлите въздушни и морски течения. Нарушава се техният естествен ритъм и те са обречени на смърт. Към тях спадат например птичите ята, които не откриват обитавания от тях остров, за да вият гнезда, или китовете, загубили ориентация поради променените морски течения. (Информация за промяната на времето и за психологическата война можете да откриете в книгата „Никола Тесла — свободна енергия вместо кръв и петрол“, 1991, VAP — Verlag, Wiesbaden.)
Моля, отбележете си още веднъж, че в случай на евентуален ледников период или негативен ефект от замърсената околна среда имаме на разположение малко или дори никаква алтернатива. За „елита“ обаче, който най-късно през 1957 г. осъзнава ужасните условия на околната среда, нещата стоят по друг начин.
По онова време в Хънтсвил, Алабама, се срещат най-изтъкнатите учени, за да анализират данните от наскоро инсталираните сателитни програми. Един от присъстващите д-р Карл Герщайн, прогнозира, че последствията от замърсяването на горните атмосферни слоеве и от стоте милиарда тона въглероден двуокис, складирани там, ще са катастрофални. Всички са единодушни, че в хода на следващото хилядолетие на повърхността на планетата човешкият живот няма да бъде възможен. Разработен е план, който днес вероятно е познат на инсайдерите и чието разкриване вече коства живота на много хора. Става въпрос за ВЪЗМОЖНОСТ 3.
Планът е следният:
ВЪЗМОЖНОСТ 1: Детонация на ядрена взривна глава в стратосферата, за да се разсее въглеродният двуокис в космоса.
ВЪЗМОЖНОСТ 2: Строеж на огромни, подземни, самоосигуряващи се градове, в които ще бъде евакуиран „елитът на обществото“, където той би могъл да живее дотогава, докато животът на земната повърхност стане възможен.
ВЪЗМОЖНОСТ 3: Колонизиране на друга планета, например Марс.
По-късно ВЪЗМОЖНОСТ 1 е сметната за твърде опасна и отпада от програмата. Другите две обаче са приведени в действие.
Според досегашните ми разследвания ВЪЗМОЖНОСТ 2 обхваща 75 подземни града, 65 от тях са в Америка, един в Швейцарските Алпи, един в Трансвал, Южна Африка, и един в Пайн Гейп в Австралия. (Не посочвам останалите, защото ми беше позволено да разгледам списъка само за малко и не ги помня.) Към американските градове спадат подземните бази: Dulce Base, Ню Мексико; Area 51, Грум Лейк, Невада; Country Club, Мериленд и Los Alamos, наречен Dreamland, Калифорния, където се провеждат и генетични експерименти с хора (клонинги), правят се експериментални полети, възстановяват се паднали летящи чинии и се тестват разработки като пулсови двигатели.
През април 1992 г. интервюирах една дама в Сидни, Австралия, която не желае да бъде назована поименно. Тя е работила за австралийска фирма за почистване и по нейно нареждане се озовава в подземната военновъздушна база PINE GAP. Жената ме информира, въпреки заплахата от невероятно висока глоба, че Pine Gap е дълбок около 13 км, функционира чрез „свободна енергия“, има езера, висящи влакове, собствена обработваема площ с плодове и зеленчуци и т.н. По официална информация Pine Gap може да понесе без проблем директно пусната атомна бомба. (Още за Пайн Гейп в Stan Dejos: Cosmic Conspiracy)
ВЪЗМОЖНОСТ 3 трябва да е била стартирана през 1959 г. Още към края на 50-те години са произведени първите американски летящи чинии с помощта на немски учени, взели участие в създаването на германските дискове (между които е и Виктор Шаубергер, VRIL-7), и технологиите от падналите летящи чинии в западните части на САЩ. Паралелно с официалните космически програми стартира секретен проект, в който благодарение на новата технология се изследва лунната повърхност. От 1960 г. източно от MARE IMBRIUM руснаци и американци съвместно започват изграждането на две лунни бази. Това са БАЗА АРХИМЕД и БАЗА КАСИНИ — наречени на кратерите, в които са построени. Те са замислени като междинна станция в полетите до Марс.
На 22 май 1962 г. на Марс трябва да се е приземил първият екипаж. Кацането, както и полетът над повърхността на планетата и коментарите на американския и съветския екипаж са заснети от летящата чиния.
През януари 1977 г. чрез сътрудника на NASA Хари Кърмъл филмът стига до сър Уилям Балънтайн — виден радио — астроном. На 6 януари 1977 г. Балънтайн си уговаря среща с Джон Хъндри, мениджър на международен ежедневник, за да обсъдят оповестяването на филма. Той умира на път за Хъндри при мистериозна автомобилна катастрофа. Най-накрая с помощта на Кърмъл и съпругата на Балънтайн филмът попада в телевизионния екип на Science Report на английската Scepter TV и е излъчен в следващото предаване на Science Report. Малко след това телевизионният канал получава „знак“, че ще й бъде отнет лицензът, ако в бъдеще не ограничи предаванията си по темата. Филмът, който е заснет през пилотската кабина, съдържа кратки кадри с уредите на пилотите, които показват атмосферно налягане 700 мили бара и външна температура 4° С. Астронавтите, чиито гласове също са записани, ликуват и викат: „Днес е 22 май 1962 г., ние сме на Марс и имаме въздух!“