Старият брат Рийс седеше до добре оправеното си легло недалеч от огъня и поклащаше посивялата си тонзура. Изглеждаше горд и доволен, като човек, който си е получил дължимото, след като е бил изгубил надежда това да стане. Брадичката му, обрасла с четина, стърчеше напред, малките му проницателни очи, почти безцветни в сивата си бледност под рунтавите вежди, грееха тържествуващо. Причината бе присъствието на един млад и енергичен тъмнокос мъж, който седеше на столче до него, разтриваше го и словоохотлив като планински поток, лееше в ушите на стареца звучен уелски. Ризата на възрастния монах беше смъкната надолу от кокалестите му рамене. Младежът енергично втриваше маслото в ставите му. Пръстите му се движеха умело по гърба на стареца, напипваха болката, разнасяха я и изтръгваха от него стонове на удоволствие.
— Виждам, че са ме изпреварили — прошепна Кадфел на брат Едмънд, когато прекрачиха прага.
— Сродник — обясни тихо брат Едмънд. — Някакъв млад уелсец, който живее в северната част на графството, родното място на Рийс. Изглежда, е пристигнал днес, за да помогне на новодошлите да се нанесат в къщата до воденичния яз. Свързан е с тях по някакъв начин… сигурно работи при сина на господарката. Решил, докато е в къщата им, да посети стареца… и добре е сторил. Рийс непрекъснато се оплакваше от болките си, а младежът предложи услугите си, тъй че оставих на него тази работа. И все пак, след като си дошъл, защо не си побъбрите? Хем няма да има нужда да говорят на английски заради теб.
— Предупреди ли го после да си измие добре ръцете?
— Дори му обясних къде, посочих му и полицата, на която да остави шишето, след като си сбърши работата, тъй че да е на сигурно място. Той разбира. Бъди спокоен, няма да допусна някой да се излага на опасност с тази отрова след твоето предупреждение. Казах му какво може да стане, ако не се използва правилно.
Когато брат Кадфел се приближи до двамата, младежът моментално спря разтривката и се изправи почтително, ала монахът му махна с ръка да седне отново:
— Продължавай, момко, няма да ти преча. Дойдох да си поговоря с един стар приятел, но виждам, че ти си ме отменил, а и добре се справяш.
Младежът го послуша и все тъй чевръст, се зае с втриването на силния лек в старческите рамене на брат Рийс. Вероятно бе двайсет и четири или двай-сет и пет годишен, набит и як. Ъгловатото му добродушно лице бе мургаво, обветрено и кокалесто — лице на уелсец, гладко избръснато и решително. Косата и веждите бяха гъсти и черни. Отнасяше се към брат Рийс с усмивка, весело, почти закачливо — както вероятно би се държал с дете. Подобно отношение действаше благотворно на стареца и спечели мисленото одобрение на Кадфел, тъй като брат Рийс наистина се бе върнал в детството. Изглеждаше много оживен.
— Е, Кадфел — обади се с писклив глас Рийс, потръпвайки от удоволствие, докато младокът го разтриваше. — Виждаш ли, роднините все още ме помнят. Това е момчето на племенницата ми Ангарад. Казва се Майриг и е дошъл да ме види. Племенник ми се пада. Спомням си, когато се роди. Ех, то аз помня и времето, когато тя се роди… малкото момиченце на сестра ми. От много години не съм я виждал, нито пък теб, момче… Но можехте и по-рано да ме навестите. Днешните млади нямат чувство за вярност към рода — всъщност обаче той бе много доволен и се наслаждаваше на привилегията си на патриарх да раздава похвали и в следващия миг — нелогични упреци. — И защо не дойде това момиче? Защо не доведе майка си?
— Много път е от северната част на графството до тук — непринудено отвърна младият Майриг, — а у дома работа — колкото щеш. Но сега аз живея наблизо, чиракувам у един дърводелец тук в града, тъй че ще ме виждаш по-често. Ще намина отново и ще ти направя разтривката, а като дойде пролетта, ще извеждаш овцете на паша горе на хълма.
— Племенницата ми Ангарад — измърмори старецът с блага усмивка — беше най-хубавото момиче в половината графство, голяма гиздосия. На колко години стана? На четирийсет и пет трябва да е, ама се обзалагам, че още е хубава… по-хубава от нея нямаше…
— Синът й няма да те убеждава в противното — успокои го Майриг.
Нима всички отдавна невиждани племеннички не бяха красиви? И времето на детството им — прекрасно? И дивите плодове, които бяха събирали тогава — по-сладки от сегашните? От няколко години насам брат Рийс минаваше за поизветрял. Говореше отвлечено и несвързано, паметта му изневеряваше, въображението му се развихряше — старецът описваше в словата си картини, несъществуващи ни в морето, ни на земята. А може би някъде другаде все пак ги имаше? Сега, развълнуван от присъствието на този млад и жизнен мъж, с когото бяха една кръв, бързо започна да си възвръща паметта. Сигурно нямаше да е за дълго, ала докато траеше, прояснението на ума му бе един безценен дар.