— Саможив е — каза Марк замислен, докато люлееше крака, седнал на една пейка в сушилнята на Кадфел, и бъркаше някаква отвара, — но не мисля, че е лош по душа. Нещо го яде отвътре. Случва се почти да се усмихне, когато го поздравявам, но не се е отпускал дотам, че да поведе разговор.
— Има много задължения, а може би и придирчив господар, на когото трудно се угажда — предположи спокойно Кадфел.
— Чух, че не бил добре, откакто се нанесоха — каза Марк. — Господаря му имам предвид. Не бил болен, но някак потиснат и без апетит.
— Сигурно и аз щях да съм така — отбеляза Кадфел, — ако по цял ден нямах какво друго да върша, освен да си стоя и да се питам дали е трябвало да се разделям със земите си, па дори и на старини. Онова, което ти изглежда отнапред като лек живот, може да се окаже доста тежко бреме, когато се осъществи на дело.
— Слугинчето е хубаво — благоразумно смени темата Марк. — Виждали ли сте го?
— Не съм. Но ти, млади момко, избягвай да се зазяпваш много по жените. Значи е хубава?
— Много. Не прекалено висока, закръглена и със светла кожа, с дълги руси коси и черни очи. Отдалеч лови погледа с това, че е русокоса, а черноока. Видях я вчера, когато дойде в конюшните с някакво съобщение за Елфрик. Той я гледа по много особен начин. Може пък тя да е неговата болка.
Нищо чудно да е така, мислеше си Кадфел, ако той е вилан, а тя — свободна жена, която само временно се е принизила до положението на слугиня. По цял ден са заедно в домакинската работа, сигурно по-плътно един до друг, отколкото в имението Молили.
— Можеш да си навлечеш главоболия, момче, ако брат Джером или приор Робърт те видят да я заглеждаш — предупреди го живо Кадфел. — Ако ще се възхищаваш на красиво момиче, прави го с крайчеца на окото. Не забравяй, че тук се провежда реформа.
— О, аз внимавам! — в този момент Марк не изпитваше никакво страхопочитание към брат Кадфел.
Той бе възприел от него не съвсем правоверните му възгледи за допустимото и недопустимото. Но призванието на този момък вече не предизвикваше съмнение. Ако времената не бяха толкова смутни, можеше да поиска разрешение да замине, за да учи в Оксфорд, ала дори и тогава, Кадфел беше уберен в това, момчето щеше да приеме духовен сан и да стане свещеник — и то добър свещеник, който съзнава, че жените съществуват на този свят, и се отнася с уважение към присъствието и достойнството им. Марк бе дошъл в манастира с нежелание и съпротива, ала тук бе намерил истинското си място. Не всеки имаше това щастие.
Елфрик пристигна в сушилнята един облачен следобед, за да помоли за сушен джоджен.
— Господарката иска да направи ободрителна отвара от джоджен за господаря.
— Чувам, че нещо бил болнав — каза Кадфел, докато шумолеше с ленените чувалчета, които изпълваха помещението с наситени упойващи ухания.
Ноздрите на младежа потрепнаха и се разшириха от удоволствие. В лекия сумрак напрегнатото му лице донейде се проясни.
— Болестта, която го мъчи, е по-скоро на ума, отколкото на тялото. Ще се оправи веднага щом забрави неприятностите. Има си ядове — сподели неочаквано Елфрик.
— Това сигурно е мъчително за всички ви, дори за господарката — отбеляза Кадфел.
— А, тя прави за него всичко, което е по силите на една жена. Няма от какво да се оплаква. Ала от промяната стана раздразнителен към всички, дори към себе си. От доста време вече чака синът му да дойде, да си посипе главата с пепел и да се опита да получи обратно наследството. Разочарован е и това го озлобява.
Кадфел се обърна, изненадан от тези думи.
— Искаш да кажеш, че е лишил собствения си син от наследство в полза на манастира? За да направи напук на младежа? По закон той няма право да постъпва така. Никой не може да приеме такава замяна без съгласието на наследника.
— Той не му е роден син — Елфрик сби рамене и поклати глава. — Син е на жена му от предишно венчило, тъй че момъкът по закон не му е наследник. Вярно, че господарят бе направил завещание, с което му оставяше имението, ала споразумението с манастира му слага кръст… или поне ще сложи, когато бъде подпечатано и утвърдено. Той не може да промени решението на господаря по законен път. Двамата се скараха и синът загуби обещаните земи… Това е.
— И с какво толкова се е провинил, та да заслужи такова наказание? — почуди се Кадфел.
Елфрик повдигна пренебрежително рамене — кокалести, но широки и прави, както забеляза Кадфел.
— Той е млад и вироглав, а господарят е стар и раздразнителен, не е свикнал да му противоречат. Освен това момчето се развика, когато разбра, че ограничават свободата му.