— И сега какво прави? Доколкото си спомням думите ти, в къщата сте само четирима…
— Той е твърдоглав като господаря, пренесе се да живее при семейството на омъжената си сестра. Иска да изучи занаят. Очакваха го да се прибере с подвита опашка. Господарят много се надяваше на това, ала момчето не е идвало и се съмнявам, че изобщо някога ще се върне.
По всяка вероятност, разсъждаваше мрачно Кадфел, положението, в което се намираше майката на лишеното от наследство момче, не бе за завиждане. Сигурно се разкъсваше на две в тази разпра. Вероятно старецът е избухнал и сега съжалява за това. Монахът даде на младежа китката джоджен. Листенцата бяха все още добре оформени и цели, защото ги бе сушил на лятно слънце. Даже зеленият им цвят не бе избледнял особено.
— Ще трябва да си го стрие сама, но пък така ще мирише по-силно. Ако иска още, ще дойдеш да ми кажеш. Другия път аз ще й го стрия. Дано му помогне. Добър лек е и за него, и за нея. За теб също — каза Кадфел и леко го потупа по рамото.
Изпитите черти на Елфрик за миг се разтеглиха в някакво подобие на усмивка, ала горчива и доста плаха.
— Виланите са изкупителни агнета — прошепна неочаквано той и излезе забързано от колибата, промърморвайки припряно някакви закъснели думи на благодарност.
С наближаването на Коледа бе съвсем обичайно повечето от търговците в Шрусбъри и мнозина дребни чифликчии от околността да се замислят с известна гузност за спасението на душите си и за името си на благочестиви и ревностни християни, както и да си припишат по някакъв начин известни заслуги към църквата, за предпочитане по-икономичен. Манастирските гозби — варива, боб, риба и от бреме на време къс постно месо, сега се обогатиха с неочаквани дарове и монасите от „Свети първоапостоли Петър и Павел“ добре похапваха. Появяваха се медени пити, сушени плодове, пилета, а понякога дори някой еленски бут — пожертвувания за духовната обител, които превръщаха благочестивото причастие в необичайно чревоугодничество, а светия ден — в угощение. Някои, естествено, бяха избирателни в даренията си и се стараеха подаянията им да стигнат до игумена или приора, вероятно предполагайки, че техните молитви помагат повече, отколкото на по-скромните братя. Един рицар от Южен Шропшир, който явно не бе разбрал, че игумен Херибърт е повикан в Лондон, му изпрати една тлъста яребица. Естествено, тя бе отнесена в игуменските покои, където приор Робърт я посрещна с радост и я изпрати долу в магерницата на брат Петръс, за да я сготви подобаващо.
Брат Петръс, който изгаряше от ненавист към Робърт заради игумен Херибърт, дълго гледа кръвнишки разкошната птица и сериозно обмисляше как да я развали — дали да я прегори, да я изсуши с дълго печене или да я поднесе със сос, който ще я съсипе. Ала той беше човек с достойнство и честта не му позволи да го направи. Най-лошото, което успя да измисли, бе да я приготви по един изкусен начин, който особено ценеше — с червено вино и много пикантен сос, и да я пече дълго на бавен огън с надеждата, че стомахът на приор Робърт ще се разбунтува.
Приорът изпитваше голямо доволство от настоящото си високо положение и несъмнената перспектива в най-близко бъдеще да се затвърди на игуменския трон и да сложи ръка на имението Молили, което изучаваше от доложенията на иконома и намираше за удивително щедър подарък. Жерваз Бонел явно бе позволил злобата да отнеме разсъдъка му, след като заменяше такъв имот срещу задоволяване на простите житейски нужди — и то когато вече бе прехвърлил шейсетте и едва ли можеше да очаква, че ще се наслаждава особено дълго на мирния си живот. Няколко допълнителни прояви на внимание към него нямаше да струват скъпо. Брат Джером, винаги пръв донасящ новините както от околностите, така и от манастира, бе доложил, че господарят Бонел бил неразположен и се хранел без апетит. Следователно щеше да оцени по достойнство едно блюдо, изпратено му лично от трапезата на игумена. А яребицата беше птица с обилна плът.
Брат Петръс поливаше доволно сочното месо с пикантния винен сос и всеки път опитваше съсредоточено, след което добавяше щипка розмарин или малко седефче. В този миг приор Робърт влезе в магерницата с императорска осанка и папска строгост и се изправи над тавата. Алабастровите му ноздри потрепнаха при съблазнителния аромат, а студените му очи залепнаха за не по-малко съблазнителната златиста кожица. Брат Петръс сведе глава, за да прикрие киселото си изражение, и продължи прилежно да залива птицата, като се надяваше, че старателните му усилия ще стигнат до едно неподготвено небце и ще предизвикат отвращение наместо наслада. Надеждата обаче не бе голяма — Робърт толкова хареса уханието на птицата, че почти бе готов да изостави щедрата идея да сподели удоволствието. Почти, но не съвсем. Молили бе твърде вкусна хапка.