Въпреки мразовития декемврийски ден вратата на най-близката до воденичния яз къща зееше широко отворена и независимо от благоговейната тишина, която я обгръщаше, стори му се, че на прага го заля някаква особена развълнуваност, почти безмълвна паника от припрени движения и шепнещи гласове. Хубава къща с три стаи, кухня и неголяма задна градина, която стигаше до самия яз. Беше му добре позната, тъй като бе посещавал предния й обитател по не толкова трагични поводи. Вратата на кухнята гледаше към Шрусбъри, отвъд реката, в посока, противоположна на яза, и светлината, която нахлуваше в къщата от север, по това време на деня и на годината бе недостатъчна, за да разсее сумрака вътре. Но капаците на южния прозорец не бяха затворени. През него проникваше по-обилна светлина и открояваше мангала, достатъчен за готварските нужди на неголямо домочадие. Кадфел улови бегъл проблясък върху сивата вода отвън, когато вятърът набразди повърхността й. Ивицата земя върху която се намираше градината, тук бе тясна, макар че къщата бе построена доста над равнището на яза.
До отворената вътрешна врата, през която долитаха приглушените уплашени гласове, стоеше жена. Очевидно го очакваше — бе скръстила ръце под гръдта си и трепереше от напрежение. Когато Кадфел влезе, тя се спусна припряно да го посрещне и той успя да я разгледа по-добре. Беше горе-долу на неговите години, неговия ръст, изглеждаше спретната и скромна в семплата си рокля. Тъмната й коса, в която се забелязваха сребърни нишки, бе сплетена и прибрана високо над тила. Овалното лице бе почти съвсем гладко, ако не се брояха ситните бръчици — признак на доброта и весел нрав — в ъгълчетата на тъмнокестенявите очи и плътните устни, от което тя изглеждаше постоянно засмяна. Ала сега от веселостта й не бе останала и следа. Тя кършеше ръце и гледаше монаха умолително. И въпреки това бе привлекателна, дори красива, запазила хубостта си през всичките тези четирийсет и две години оттогава.
Позна я веднага. Не бе я виждал, откак седемнайсетгодишни се сгодиха тайно. Семейството й вероятно щеше да разтури годежа им, ако бе разбрало за него. После той прие кръста и отплава за Светите земи. И въпреки клетвите си, че ще се върне да поиска ръката й, окичен с блясък и слава, забрави всичко в треската, битките и рисковете на своя полувойнишки, полуморяшки живот и твърде дълго кръстосва далеч от родината; а тя, уморена накрая да го чака, бе отстъпила пред настойчивия натиск на родителите си и се бе омъжила за един улегнал мъж. Не можеше да я вини за това. И се надяваше, че е щастлива. Ала изобщо не бе очаквал, че ще я види тук. Тя не се бе омъжила за Бонел, собственик на някакво имение на север, а за един почтен занаятчия от Шрусбъри. Но сега нямаше време нито за обяснение, нито за чудене.
И все пак я позна на мига. Четирийсет години! Излизаше, че не е забравил нито начина, по който припряно се приведе към него, нито наклона на главата, нито дори тази прическа с прибраните плитки и особено очите — големи, прями, ясни като ден въпреки тъмния им цвят.
Тя, слава Богу, не го позна. И защо да го познае? От двамата той очевидно бе по-промененият. Един чужд за нея свят го бе белязвал и нагаждал към себе си, бе променял тялото и духа му. Сега тя виждаше единствено монаха познавач на церовете, дотичал да помогне на ненадейно покосения от припадък неин съпруг.
— Оттук, отче… вътре е. Енфермериенът го пренесе на леглото. Моля ви, помогнете му!
— Ако ми е по силите и ако такава е волята Божия — отвърна Кадфел и влезе в другата стая.
Тя го следваше по петите, като настоятелно го подканяше и подтикваше. Голямата стая на дома бе обзаведена с пейки и маса, хаотично осеяна с остатъците от обяда, несъмнено прекъснат от нещо по-сериозно от обикновено неразположение. Бяха казали, че след като приключил с яденето, изглеждал добре, а Кадфел видя счупени съдове и петна както на масата, така и по пода. Ала тя го поведе припряно нататък, към спалнята.