— Да, да, не съм забравил… — изправен пред тях, игумен Херибърт изглеждаше дребен, достолепен, ала и някак примирен, сам стиснал в ръце навит на руло пергамент. — Има нещо, което трябва да съобщя на всички ви. Тези важни документи не могат да бъдат подпечатани днес, и то по сериозна причина. Така да се каже, сега те остават извън моите пълномощия и аз вече нямам право да сключвам какъвто и да било договор от името на нашето братство. В ръцете си държа едно нареждане, което ми бе донесено вчера от Уестминстър, от кралския двор. Всички знаете, че папа Инокентий (Инокентий II, папа в периода мекду 1130 и 1143 г. — бел. прев.) е признал за законни претенциите на крал Стивън за трона. И в знак на подкрепата си е изпратил легат с пълни правомощия — Албърик, кардинал епископ на Остия. Кардиналът предлага да се сбика легатски съвет в Лондон, който да обсъди реформата в църквата, и аз съм призован да присъствам, за да дам отчет за управлението си като игумен на този манастир. От текста става ясно — каза Херибърт с твърдост, но и с горчиви нотки в гласа, — че въпросът за моята служба е в ръцете на легата. Преживяхме една размирна година, в която бяхме подмятани между двамата претенденти за трона на нашата земя. Не е тайна и аз признавам, че когато бе тук през лятото, негово величество не бе особено благоразположен към мен, тъй като в тези смутни времена не видях навреме верния път и се забавих с приемането на върховната му власт. Затова според мен съм отстранен от игуменския ми пост, освен ако легатският съвет не ме назначи отново за ваш предстоятел. Не мога да подписвам никакви документи или съглашения от името на нашата обител. Което сега е недовършено, трябва да остане недовършено до следващото назначение. Нямам право на действия, които биха могли да се окажат присвояване на чужди пълномощия.
Бе казал каквото имаше да казва. Върна се на мястото си и скръсти търпеливо ръце, докато обърканият и смутен шепот на присъстващите постепенно прерасна в яростно, смаяно жужене на сърдит кошер. И все пак, както забеляза брат Кадфел, думите му не предизвикаха тревога у всички. Приор Робърт, слисан не по-малко от останалите, въпреки изкусността си в поддържането на благопристойно изражение, сияеше зад маската от слонова кост, докато правеше очевидното заключение. Брат Джером, бърз в тълкуването на подобни съобщения, скръсти ликуващо ръце в ръкавите на расото си, докато на лицето му бяха изписани почтително съчувствие и болка. Не че двамата имаха нещо против Херибърт — просто той продължаваше да заема една длъжност, към която бяха отправени алчните погледи на нетърпеливи подчинени. Чудесен старец, наистина, но изживял времето си, а освен това с твърде мека ръка. Приличаше на крал, който живее прекалено дълго и несъмнено си проси насилствена смърт. Ала останалите братя, крайно възбудени, се засуетиха като кокошки, нападнати от лисица, и шумно запроте-стираха:
— Но, отче игумене, кралят сигурно ще би възстанови!
— О, отче, трябва ли да се явите на този съвет?
— Ще останем като стадо без пастир!
Приор Робърт, който се смяташе за напълно способен при нужда да поеме грижа за цялото паство на свети Петър, реагира на това вайкане с кратък царствен поглед, но без да си позволи какъвто и да било коментар, само измърмори нещо в израз на собственото си съчувствие и тревога.
— Моят обет е към църквата — каза тъжно брат Херибърт — и съм длъжен да й се подчиня като предан син. Ако е угодно за църквата отново да ми възложи тази длъжност, ще се върна и ще поема обичайното си бдение над вас. И друг да назначат на моето място, пак ще се върна, стига да ми бъде позволено, и ще изживея остатъка от дните си като достоен брат в тази обител в подчинение пред новия игумен.
Кадфел имаше чувството, че при тези думи върху лицето на Робърт за миг проблесна самодоволна усмивка. Изобщо нямаше да се разстрои, ако старецът заемеше мястото на скромен монах под неговото управление.
— Но очевидно — продължи смирено брат Херибърт — аз повече не мога да претендирам за правомощията на игумен, докато въпросът не бъде решен окончателно. Подпечатването на тези договори ще трябва временно да бъде отложено до момента на моето завръщане или до идването на някой друг, който да ги разгледа и да се произнесе по тях. Има ли нещо, което не търпи отлагане?
Брат Матю прехвърли набързо свитъците и се замисли, все още потресен от неочакваните новини.
— Няма защо да бързаме с дарението на Ейлуин, той е отдавнашен приятел на нашия орден, предложението му сигурно ще остане в сила, колкото е необходимо. А договорът за даване на чифлика в Хейлс под аренда може да започне да се изпълнява не по-рано от Благовещение идната година, тъй че има достатъчно време. Само господарят Бонел разчита споразумението да бъде подпечатано колкото може по-скоро. Той чака уреждането на този въпрос, за да пренесе имуществото си в къщата.