Сега му оставаше да изтърпи един ден бездействие и понеже през това време не можеше нищо да направи за Едуин, редно беше поне да превърне времето за чакане във време за добри дела. Хубаво беше брат Барнабас, който се възстановяваше много бързо, още малко да се въздържа от по-тежка работа и да си седи на топло, а брат Саймън също имаше право на почивка, още повече че на следното утро Кадфел отново щеше да замине. Освен това двамата можеха да спазят всички основни служби за деня, все едно че си бяха у дома, в „Свети първоапостоли Петър и Павел“.
През деня имаше предостатъчно време за размисъл, докато хвърляше зърно на кокошките, доеше кравата, почистваше стария дорест кон и местеше овцете на друго пасище по-нагоре по хълма. Едуин сигурно вече е в тъмницата, но дано поне да бе имал дълъг и успокоителен разговор с Хю Берингар, надяваше се Кадфел. Дали Мартин Белкот вече знаеше, че момъкът е заловен? Дали Едуай беше разбрал, че цялото препускане за заблуда на преследвачите е било напразно? И Рихилдис… дали Берингар бе сметнал за нужно да я посети и да я уведоми за залавянето на сина й? Сигурно щеше да го стори най-любезно и внимателно, но нищо нямаше да е в състояние да облекчи болката й.
Всъщност Кадфел повече се притесняваше за стареца, за Айфор ап Морган, оставен съвсем сам след мимолетното изживяване, в което бе почувствал доверието и благоговението на това неопитно младо същество като видение, въплъщаващо собствената му, изплувала от миналото младост. Необузданата жизненост, която бе накарала Едуин да въстане и да поведе война срещу Жерваз Бонел, бе пленена и укротена от Айфор ап Морган и превърната в доброволно служене на дълга. Ние всички сме жертви и наследници на ближните си.
— Утре — каза Кадфел, докато тримата вечеряха около мангала, който пращеше от смолистите цепеници и изпускаше син, виещ се пушек, ароматен като в сушилнята му в Шрусбъри — ще изляза много рано.
Областният съд щеше да се събере още по съмнало, за да приключат делата навреме и хората да се приберат по светло.
— Ще гледам да се върна привечер, за да прибера овцете в кошарата. Този път не ме питате къде отивам.
— Не, братко — съгласи се кротко брат Саймън. — Видяхме те, че си много умислен, и решихме да не те притесняваме с въпроси. Ако желаеш, сам ще ни кажеш каквото трябва да знаем.
Това беше дълга история, която те, тук в това уединение и в своя безметежен свят, изпълнен с мир и покой, изобщо нямаше да разберат. По-добре бе да не им казва нищо.
Стана преди разсъмване, яхна коня и потегли по същия път както преди два дни към брода, където бе свил, за да прекоси потока и да се отправи към къщата на Айфор. Сега обаче продължи направо по долината на Кънлейт, докато премина един дървен мост. От там до Лансилин оставаше малко повече от миля. Слънцето изгря, забулено, но ярко. Градчето беше вече на крак и изпълнено с хора, които се събираха пред дървената църква. Всяка къща сигурно бе подслонила за през нощта приятели и роднини от други части на областта, тъй като тукашните хора едва ли наброяваха и една десета от насъбралото се множество. Кадфел вкара коня си в конюшнята до църковния двор, където имаше каменно корито с вода и нахвърлено сено, и се присъедини към мудната процесия от мъже, които влизаха в църквата. Вън на пътя привличаше погледите с черното си бенедиктинско расо, каквото тук рядко се мяркаше, но вътре можеше съвсем спокойно да се скрие в някой отдалечен ъгъл. Не искаше да го забележат прекалено рано.
Беше доволен, че Айфор ап Морган не се появи сред старейшините, които бяха дошли да съдействат на правораздаването — дълг на съседи, които познаваха земите и участниците в спора. Свидетелските показания на тези познати и уважавани мъже бяха за предпочитане пред доводите на официалните правници, въпреки че много от тях също щяха да присъстват. Не успя да видя и Кънфрит ап Рийс, преди тримата съдии да заемат местата си и първото отложено дело да бъде обявено. После, когато ищецът се изправи отпред заедно с двамата си свидетели, Кадфел го разпозна до брат му. Оуайн беше по-млад, но много приличаше на него. Хайуел Файкан, обвиняемият, беше жилав мургав мъж, войнствено наперен, със своя група свидетели зад гърба си.
Председателстващият съдия съобщи решението на съдебния състав. Те бяха ходили да огледат на място спорните имоти и бяха направили измервания, които да съпоставят със старите чертежи. По тяхна преценка Хайуел Файкан наистина бе преместил ъгловия граничен камък, така че да загради няколко ярда от имота на съседа си, но бяха установили освен това, че след като беше открил измамата, Оуайн ап Рипс сам бе отвърнал със същото, премествайки с един ярд напред цяла ограда на междата, обезщетявайки се за загубата. Присъдата гласеше белезите да бъдат върнати на предишните им места и двете страни да бъдат обложени с незначителна глоба. Както се и очакваше, Оуайн и Хайуел си стиснаха дружелюбно ръцете, когато чуха решението. Сигурно по някое време през деня щяха да изпият заедно икономисания остатък от предполагаемите глоби. Идната година играта щеше да започне отново, Кадфел добре познаваше тази национална забава.